Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Усмихнах се.

— Досещам се, че ако баща ми беше тук, вие двамата щяхте да си побъбрите чудничко. Моите знания за ботаниката клонят към нулата. — Скочих от дънера. — Е, Гейб, как протича процесът? В края на краищата още не сме открили доказателства, че те имат очи.

— Не мисля, че е оптически процес.

— Не е ли? Не схващам. Нали…

— Не… не. — Вдигна пръст поучително. — Не всички животни притежават оптически системи. И не забравяй, че сложих думата „виждат“ в кавички. — Той си пое дъх. — Помисли за делфините. И те имат очи като нашите, но разчитат на звука, за да намират рибите, да отбягват скалите или корабите.

— Говориш за някакъв естествен сонар ли?

— Само че е несравнимо по-усъвършенстван от грубите електронни сонари, които сме измислили ние. Делфинът издава щракане с честота около триста пъти в секунда. Звукът се отразява от някоя риба, ехото стига до долната челюст на делфина, където прониква право в средното ухо и оттам — в онзи дял от мозъка, който обработва звуковите сигнали. Но най-забележителното е, че делфинът не чува звука, а го „вижда“ по начин, който не ни е съвсем ясен. Знаем обаче, че „вижда“ триизмерен образ на рибата, която е подгонил. И понеже звуковите вълни минават през меките тъкани, той вижда рибата не само отвън като нас, а и вътрешностите и — скелета и по-плътните органи.

— Задръж малко, Гейбриъл. Значи ме убеждаваш, че трифидите „виждат“ отгласите на звуците, които издават с техните пръчици?

— Ами, да. Предполагам, че улавят ехото с конусите върху стъблата. Помисли малко — това е идеалната естествена антена. — Той кимна към машините. — Но онези, които са закрити от толкова дебели плочи броня, не могат да ни „видят“, защото има преграда за тракането им. Ако преместим обаче возилата, те ще виждат не само силуетите, а и костите ни, може би и какво сме вечеряли.

— Потискаща новина. Растение, което ходи, чува и убива, е твърде лош проблем. Ако пък вече вижда в тъмното?… — Свих рамене. — Това накланя везните в тяхна полза, не мислиш ли?

— Съгласен съм. — Гейбриъл гледаше угрижено. — Но в момента си задавам друг въпрос. Каква ли друга изненада са ни подготвили?

Дори трифидите да крояха още неприятни изненади, криеха ги старателно. Към гъмжилото около нашия брониран кръг се присъединяваха нови екземпляри. Повечето време не правеха друго, освен да се клатушкат и да тракат с пръчиците си, като несъмнено ни проучваха подробно и отвътре, и отвън (стига в хипотезата на Гейбриъл за сонара да имаше нещо вярно).

Сврени в подвижното си укрепление, внимавахме да не доближаваме растенията, за да останем извън обсега на жилата им. Ако оставим настрана тези тренировки по оцеляване, нямаше с какво да запълним времето, освен с приказки и изяждане на сухите дажби, а понякога излизахме от бивака, за да съберем дърва за огъня. Разбира се, обличахме се подходящо с противотрифидни дрехи и големи цилиндрични шлемове от прозрачна пластмаса.

Два-три дни Сам Даймс живееше налегнат от тежките си размисли. Говореше колебливо и накъсано, сякаш съмненията бяха заличили напълно увереността у него. Но към третия ден почти дойде на себе си. Несигурната реч още се чуваше, щедро се промъкваха „ъ-ъ“, „а-а“ и проточени „мммм“. Но се случваше, когато очаквахме да се запъне и да млъкне, думите изведнъж да набират скорост и накрая да се гонят една друга. Сам беше от хората, зависещи от нервната си енергия. Ако се чувстваше бодър, цялото му дългуресто тяло се изпълваше с живот, той крачеше напред-назад и въодушевените жестове не секваха. Тогава думите изскачаха като от устата на човек, овладял дар словото.

Вече бе изпратил един Джъмбо и екипажа му да наблюдава потайно лагера. Съгледвачите щяха да се върнат, щом се убедят, че мародерите на Торънс са се махнали оттам.

Към края на третия ден след нападението ни навестиха други гости…, ако мога да ги нарека така. Трима мъже прекосиха равнината. Вървяха с равномерната лекота на хора, свикнали да изминават пеша големи разстояния. Горяните мигновено се приготвиха да посрещнат нови опасности. Дебнеха с готови за стрелба оръжия доближаващите ни мъже. Но непознатите подчертано заобиколиха бивака отдалеч.

Доколкото ги различавах, двама младежи съпровождаха по-възрастен мъж. Всеки бе вързал на опашка дългата си коса. Имаха дрехи от ярки тъкани платове, на гърбовете им тежаха пълни раници. Предположих, че са натъпкани с убит дивеч или кожи. Всеки носеше през рамо лък и колчан с много стрели.