Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Ние дойдохме — усмихна се Чий — да ви предложим своята скромна помощ. В края на краищата вие сте най-близките ни съседи.

Благодарих им и ги поканих да дойдат с мен в лагера, където заварихме Сам Даймс заедно с Гейбриъл да преглеждат надраскани набързо графици.

Щом се озовах в защитения от трифиди кът на лагера, отървах се от неудобните предпазни дрехи. Чистият въздух имаше невероятно ухание. Поемах начесто прекрасния свеж въздух, докато представях четиримата посетители на Сам и Гейбриъл. Чий кимна на Сам.

— Вие сте предводителят. — Отбелязваше факта, а не питаше. — Простете ни, че ви се натрапваме в този несъмнено мъчителен момент. Ние обаче научихме, че мнозина от вас са ранени.

— Вярно е — донякъде предпазливо потвърди Сам. — Трябва да сте чули, че тук положението загрубя преди няколко дни.

— Видяхме сражението, така е. — Старецът тихо произнесе имената на децата си. Те ловко смъкнаха раниците от гърбовете си и ги оставиха на земята. — Обсъдихме вашите затруднения. Предположихме, че при такова опустошение може би не ви достигат медицински материали. Затова донесохме чисти превръзки, антисептични средства, сапун и пеницилин.

— Пеницилин ли?

— Да. Правим го само във вид на таблетки, защото нямаме спринцовки за подкожни инжекции. Носим също и упойващи вещества за успокояване на болките.

Сам изведнъж се трогна. За миг сякаш не намираше думи, после те се изляха една през друга.

— Ами… Благодаря. Милион пъти ви благодаря. Нямате си идея какво означава това за нас. Свършиха ни пакетите за първа помощ. Всичките ни медицински запаси изгоряха с клиниката. — Раздрусваше възторжено ръцете им. — И пак милион благодарности. Много, много благодаря… толкова пъти ще кажа думата, че чак ще я изтъркам. Днес спасихте живота на мнозина, но пък бездруго си го знаете, нали? Божичко! Няма как да изразя колко съм ви признателен, че ни навестихте днес.

— Съседи сме. Видяхме, че имате нужда от помощ.

— Постъпка на истински християни. Е, ако не ви обиждам с тия думи. Ох, да му се не види, какво става с тия мои обноски? Моля ви, седнете… да, да. Ей там, на възглавниците, още не сме се настанили като хората. Трябва да пийнете кафе с нас… и май имаме пресен хляб… заварихме една фурна горе долу читава. Слава на небесата и за дребните добрини.

— С удоволствие ще пийна кафе — отвърна Чий с тон на образован човек. — Бих се радвал обаче, ако изобщо е възможно, да получа чаша чай.

— Чай… Ей, Гейбриъл, имаме ли чай? Май не се… чакай малко… нямаше ли една кутия в оная машина, с която се върнахме?

Гейбриъл се засмя.

— Ще заръчам на някого да потърси. — Поприказва с един младок, който излезе припряно. — Скоро ще донесат кафе и чай. И лекарите ще употребят добре медицинските припаси.

Двамата с Гейбриъл приклекнахме до седналата групичка. Очите на стария индианец оглеждаха изпод тежките клепачи разрухата наоколо с неприкрита печал. Накрая той попита:

— Ще се намери ли начин да решите мирно разногласията си?

Сам изпусна тъжна въздишка.

— Надяваме се някой ден да стигнем дотам. Само че оня отсреща не ще да преговаря.

Гейбриъл вметна:

— Добре сте си уредили живота, щом можете да произвеждате и медицински материали.

— Само в малки количества. Разбира се, стигат за всекидневните ни нужди. Аха, по този начин… — очите на Чий заискриха от усмивката — … вие се опитвате да измъкнете малко сведения за нас?

— Прав сте — кимна Сам. — Искаме да знаем повече за вас, любопитството направо ни гризе.

Чий, изглежда, никак не се подразни от това любопитство.

— Съвсем естествено е. Ами… аз съм от племето алгонкуин. Като студент започнах да се занимавам с медицина, но се запалих по психиатрията, след като чух блестящата лекция на един швейцарски психолог. Всъщност писахме си няколко месеца и той ме покани да поработя заедно с други негови ученици в дома му до Базелското езеро в Швейцария. Прекарах цяла зима там. Беше вдъхновяващо.

— Един момент. — Гейбриъл изви вежда от учудване. — Прочут швейцарски психолог ли? Случайно да не става дума за Карл Густав Юнг?

— Да, така е. Той с особен интерес записваше сънищата на аборигените според популярния тогава термин. И аз попадах в тази категория. Предполагам обаче, че научих от него повече, отколкото той от мен. През онзи април преди трийсет години се завърнах у дома в родния си резерват и чух, че на един престарял и свадлив шаман му е щукнало нещо. В началото на май изтормози със заплахите си цялото село, за да слезем в изоставена сребърна мина, където да се спасим от наближаващата Гибел. Повечето хора му се подчиниха. Останахме там три денонощия. През цялото време той рисуваше знаците си по земята с цветна пръст и житни зърна. Казваше ни, че вещаели бедствие. И трябвало да останем в тунелите на мината, докато не отмине опасността. Да, вярвах му. Подтикваха ме не древните поверия на моя народ, а нещо, което Юнг повтаряше с удоволствие, когато сядахме на вечеря. Цитираше думи на Гьоте: „Идните събития хвърлят сянка пред себе си.“ А преди Ослепяването определено долавях нарастваща възбуда у животните. Местен пастир бе стъпкан до смърт от крави. Забелязахме цели птичи ята да отлитат по време, когато трябваше да свиват гнезда. Рибата се криеше в дълбокото, сякаш беше зима, а не пролет. — Индианецът вдигна ръцете си с разперени пръсти. — Шаманът беше прав. Гибелта наистина дойде… и вие добре знаете в каква форма ни сполетя. През онази съдбовна нощ преди три десетилетия зелени проблясъци осветиха небето. Двама юноши се върнаха в тунелите да ни ги опишат. Глупаво пренебрегнаха предупрежденията на стареца и излязоха горе да гледат. До сутринта бяха слепи. И все пак от триста мъже, жени и деца двеста и осемдесет се спасиха от Ослепяването.