Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Както и предишния път видях тези хора просто да минават между трифидите, сякаш опасните растения не бяха по-смъртоносни от ябълкови дръвчета.

Ловците от племето алгонкуин поспряха да ни огледат донякъде недоверчиво. Но щом решиха, че не сме намислили нищо лошо, продължиха по пътя си, без повече да се озърнат. Уверените им крачки ги преведоха без усилия през гъсталака от струпани трифиди.

Макар растенията да знаеха, че индианците са наблизо (забелязах, че конусите се обръщат към тях), нито едно не понечи да ги удари с жилото си. Гейбриъл Дийдс гледаше как мъжете се смаляват далеч в равнината. Накрая изви глава към мен и промълви:

— Ех, ако можехме да научим този номер, животът щеше да е доста по-розов.

Едва ли мина час, откакто „гостите“ се изгубиха от погледите ни, и изпратеният на разузнаване Джъмбо се върна с тътен в бивака. Сам Даймс поприказва с екипажа и дойде при мен.

— Разкарали са се. — От невеселото изражение лицето му застиваше като камък. — Време е да се върнем. След тези оскъдни думи махна на всички да се качват в машините.

Прибирахме се в лагера. Изобщо не предвкусвах гледката, която щяхме да заварим там.

Обратното пътуване към лагера на горяните мина в мрачни предчувствия. Завареното се оказа още по-страшно.

Нашествениците на Торънс се бяха махнали. И в момента вероятно се носеха с пределна скорост към Ню Йорк. Разруха… зловеща разруха — това срещаха погледите ни. Слоноподобните машини нахълтаха с боботене през пролуките в оградата. Естествено трифидите бяха запълнили опустялата територия. Пируваха увлечено с останките на загиналите войници и от двете враждебни сили. Речните брегове бяха осеяни с отломки на десантни съдове, унищожени от артилерията на горяните. Малко по-нагоре по течението над водата се подаваха нашите хидроплани, нацепени на късове от нападателите, преди да си тръгнат. Явно бяха преливали от желание да ни вгорчат живота, когато се върнем. Складовете с храни и горива също бяха ограбени или разпилени. Сградите се бяха превърнали в осаждени петна по земята.

Не след дълго разчистихме от трифиди ъгълче от лагера и подредихме бронираните машини като преграда срещу тях. Сам Даймс се качи върху един Джъмбо, за да говори на оцелелите.

Каза ни колко нерадостен труд предстои. Но нямаше да се отнесем с пренебрежение към мъжете и жените, паднали при отбраната на лагера. Щяхме да ги погребем с всички почести. И да им съградим паметник. Чак сега цялата тежест на смъртта и опустошението налегна останалите живи. Мнозина се свлякоха на колене. Сам завърши словото си така:

— Торънс ни разкървави носа. Но не ни е победил. И тази… тази варварска атака срещу лагера не постигна целта си. Той изпрати хората си тук, за да хванат Дейвид Мейсън. Провалиха се. Значи Торънс няма да мръдне и крачка в по-дългосрочните си кроежи. Без Мейсън не може да нападне остров Уайт, защото онези момчета там имат бойни самолети и ще пратят корабите му на дъното. Не завземе ли остров Уайт, няма да се добере до машината, която превръща трифидовото масло в гориво. Без нея няма да се сдобие със собствени военновъздушни сили. Значи… — Изведнъж Сам се обърна и в искрен изблик на омраза размаха юмрук към северния хоризонт. — Значи, Торънс, можеш да си киснеш в разкошния небостъргач! Ако щеш, изгний там, не ни пука! Защото с безкрайното си коварство и жестокост успя само да си построиш един гаден затвор. И нищичко не можеш да сториш, за да разшириш и с метър своята гнусна, мръсна, смахната империйка. — За миг ми се стори, че ще извади револвера от кобура и както е освирепял, ще изстреля патроните към далечния Ню Йорк. Но внезапно яростта стихна. Сам ни каза сдържано: — Тъй… Имаме работа за вършене.

Из лагера се пръснаха групи в защитно облекло, прозрачните, подобни на аквариуми шлемове лъщяха под слънцето. Отсичаха жилата на трифидите, после ги поваляха. Скоро започнаха да вият моторни триони. Погребалните екипи събираха мъртъвците за разпознаване. Хората на Торънс бяха погребани със същата почит като жертвите сред горяните.

Навличах гащеризон от здраво зебло, за да се заема с поправката на оградата, когато ме намери Гейбриъл. Показа ми цяла кофа спринцовки, преди да ги изсипе при останалия боклук в един варел.

— Събрах ги от войниците на Торънс.

— Морфин?

Той завъртя глава.

— Амфетамини. Били са толкова напомпани с този боклук, че сигурно са се носели по брега като с ракетно гориво. — Изтри ръцете си с парцал, сякаш бе пипал нещо нечисто. — Окаяниците са били толкова друсани, че дори не са усещали как ги улучват куршумите. Какво ще кажеш за Торънс? Не преливаш ли от уважение и възхита към човечеца?