Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Отскочиха встрани, когато Джъмбо ги налетя с тътнещ двигател и вериги, разхвърлящи кал навсякъде.

— Приготви се да отвориш люка! — нададе вопъл Гейбриъл и нареди на водача да доближи още столовата.

Гледах как противникът ни пропускаше, както водите на Червено море се разделили пред Мойсей. Бяха се нароили на немислими пълчища наоколо в сиво-зелените си униформи.

Отделих миг да се огледам. Лагерът бе попаднал в ръцете на врага. Нямаше никакво съмнение. Превземането обаче нямаше да трае дълго. Вече виждах трифидите, настъпващи с пресекливата си походка, от която стъблата и конусите им се люшкаха силно. Тътреха се през премазаната ограда, насочваха се към жертвите, дадени от нас и от противника. Тази вечер растенията щяха да се заситят до пръсване.

— По дяволите! — ядно процеди Гейбриъл.

Обърнах се. Групичката отпред нямаше намерение да се махне. Двама насочваха точно към нас дългата черна тръба. Очите на Гейбриъл пламтяха.

— Базука! Готови за измъкване от машината!

Изумително е колко мълниеносно реагира човек в подобно положение, тласнат единствено от инстинкта за самосъхранение. Без да се замисля, докопах лоста, щръкнал пред мен, и натиснах с палец червения бутон.

Огромен пламък изскочи от тръбата на нашата машина. Съскаща и ревяща, огнената струя имаше цвета на самия ад. Преди вражеските войници да стрелят с базуката, пламъците ги погълнаха.

Вдигнах пръст от спусъка. Потокът от адски огън секна. Затворих очи, не исках да видя какво причиних. Не се и налагаше. След секунда-две возилото мина по останките от войниците.

— Дейвид, отвори им.

Машината спря до столовата, само на два-три метра от вратата. Сам Даймс излетя иззад разнебитената от куршуми врата, понесъл торбата с документите. Спря до люка на Джъмбо и махна на Джазмей, която ловко скочи през прозореца. И тя стигна до люка. Срещнах напрегнатия поглед на тъмните и очи. И тогава я улучиха. Тя се свлече на земята, прекрасната и коса подгизна в червено. Очите и зяпаха сляпо, светлината на живота мигновено угасна в тях. Сам се вторачи в нея със скръбна ярост. Вдигна автомата и от земята и в отмъстителния си бяс като че се накани да скочи към убиеца на Джазмей.

— Сам! — изкрещях му. — Твърде късно е. Влизай!

Дългурестото му тяло се спря нерешително. Жаждата за мъст го изгаряше. Погледна още веднъж замрялата Джазмей, печално поклати глава и се пъхна в машината.

— Хайде, водачо, хайде!

Тряснахме люка, Сам се вмъкна до мен в кабината. Изражението му беше като отворена рана. Мъка и гняв бушуваха в иначе кротките сини очи и от този поглед ми се смръзваше кръвта.

— Благодарско — промълви той изненадващо тихо. Вторачи се напред през стъклото, затворил се някъде далеч насаме с мислите си.

Докато нашият Джъмбо напираше тежко нагоре по склона, аз се простих с угризенията си. Ако някой нашественик се изпречеше на пътя ни, карах го да опита дяволската милувка на огнехвъргачката.

Най-сетне машината се измъкна през оградата, а зад нас се проточваше горяща пътека чак до мястото, където падна Джазмей. Гърчещи се димящи купчинки оставаха по следите ни. Този път гледах с широко отворени очи.

До свечеряване всички верижни машини, които ни останаха, бяха подредени в кръг — носът на едната опираше в задницата на другата. Намирахме се на петнайсетина километра от военния лагер на равнина, която се простираше до хоризонта. Трифиди се мъкнеха към далечния лагер.

Несъмнено по тяхната съобщителна мрежа бе плъзнала вест. „Елате на пиршеството.“ Един след друг напредваха неотклонно на север.

Преброихме се и научихме, че малко над стотина горяни са се измъкнали от битката. Потънали в униние от поражението, накладохме огън в разчистения от трифиди кръг между бронираните возила. Раздадоха суха храна и бутилирана вода за твърде нерадостна вечеря. Часови застанаха на пост, въоръжени с карабини и снабдени с мощни фенери, другите се помъчихме да спим, колкото можехме.

Лежах на тревата и зяпах звездите. Орион, любимото съзвездие от детството ми, напоследък не светеше кой знае колко. Не приличаше на искрящ пояс. Каквото и да създаваше тази мътна преграда между Земята и безкрайната вселена, все още прииждаше и се разнасяше в някакви огромни приливи и отливи на космическите морета. Понякога затъмняваше Слънцето до кървавочервен диск. Друг път изтъняваше и пропускаше почти нормална слънчева светлина. Сега дръпна мрачна завеса пред звездите и само най-ярките мъждукаха невесело, не по-привлекателни от зъби в гол череп.