Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Нямаш ли и доверие?

Гейбриъл като че се докачи от избухването ми.

— Съжалявам, Дейвид. В края на краищата тя е дъщеря на Торънс. Не мога да си позволя такъв риск. Имаме и други агенти в Ню Йорк. Ако бъдат разкрити…

— Да, да, представям си. Кажи ми нещо друго, Гейбриъл — Керис знаеше ли за намерението на Торънс да нахлуе на остров Уайт?

Погледът му остана спокоен.

— Убеден съм, че не е знаела. Също като теб щеше да бъде пешка в ръцете на Торънс.

Отдъхнах си. Колкото и да ми тежеше тази раздяла, щеше да стане непоносимо горчива, ако си мислех, че Керис ме е въртяла на пръста си.

Обядвахме, а Гейбриъл ни разказваше за скорошния опит да бъде спасена Кристина, макар че знаехме почти всичко, което чухме от него. Общо взето, беше ни известно, че Кристина е била преместена светкавично на тайно място минути преди групата по отвличането да нахлуе в болницата с автомати в ръце.

— Лош късмет — от сърце промълви Сам. — Направо скапан.

— Както се пее в един стар блус — продължи Гейбриъл, — ако не беше лошият късмет, ама най-лошият, нямаше да знаем що е то сполука. Откарах момчетата от групата обратно към река Хъдзън и кого да видя — самият Рори Мастърфийлд се облещил насреща ми. Ясно беше, че ме е разпознал и с моето прикритие е свършено. Нямаше какво да сторя, освен да се разкарам веднага оттам. Пъхнах се в подводницата с нашите хора. Оставаше да се потопим и да се измъкнем по Хъдзън. Но една брегова батарея ни освети с прожектор. Бяхме тлъста мишена. Поне в едно ни провървя онази нощ — едрокалибрените оръдия по островите не можаха да се прицелят в нас. Снарядите падаха на километър встрани. Но не бяхме такива късметлии с две-три гаубици от батареята в Трайбека. Признавам, биваше си ги. Така надупчиха кулата на подводницата, че сега е повече въздух, отколкото метал. За капак отнесоха перископа и радарния купол. Заради това и заради излишните пробойни по корпуса не можехме да се потопим. Единственият ни избор беше да бягаме с все сила към открито море. И само случайността ни позволи да се пъхнем в мъглата, където се изплъзнахме на канонерките. — Той поклати глава. — Повярвайте ми, не искам повторно да преживея такова пътуване, много благодаря.

Последната дума, произнесена от Гейбриъл, сякаш още висеше във влажния въздух. Тогава ни връхлетя звукът, който усетихме по-скоро като невидима стена с твърдостта на бетон. Удари столовата, помете чиниите от масите, после и хранещите се хора от столовете им. Стъклата на прозорците се пръскаха. Грохот като гръмотевица отекна от скалите на другия бряг. Наоколо веднага се разнесоха крясъци. Сирена надаваше все по-силен вой.

Надигнах се от пода, осеян със столове, чинии и разсипана храна. Сам и Гейбриъл излизаха на бегом от столовата. Гейбриъл спря на пътя отвън, но Сам продължи към канцеларията си, дългите му крака препускаха с пъргавината на тренирай атлет.

— Проклети да са — яростно изсъска Гейбриъл. — Проклети да са!

Вторачих се в реката. По водата напредваха клиновидни разпенени вълни.

— Торпедни катери. — И Гейбриъл ги бе видял. — Дяволите да ги вземат, как са ни проследили дотук?

Гледах как катерите завиха към брега. Бяха малки и обтекаеми, едва надвишаваха по дължина торпедните тръби, разположени от двете страни на кабината. Устремиха се към лагера подобно на състезателни скутери, преди да избълват смъртоносния си товар. Торпедата напираха към нас и аз дръпнах Гейбриъл за ръката.

— Отстъпи. Прекалено близо сме.

Тези торпеда бяха бързички. Не успяхме да изтичаме назад повече от няколко крачки. А и Гейбриъл изпадна в такъв бяс, че почти очаквах да се втурне напред и да се опита да ги отклони някак с голи ръце.

Можахме само да спринтираме за кратко и да се обърнем, за да видим неизбежното. Две торпеда се забиха в годната за плаване подводница. Избухна гейзер от бяла пяна. Корпусът се пречупи, двете половини се разделиха и се заклатушкаха поотделно, преди да легнат на дъното на реката.

Третото торпедо се удари в калта по брега и издълба кратер, широк пет-шест метра. Незабавно кафявата речна вода нахлу да го запълни, бълбукаше и изпускаше пара като вариво на вещица. Щом изстреляха торпедата, катерите ни обсипаха с куршуми от картечниците си.

Застанал като тъмно изваяние на свирепостта, Гейбриъл Дийдс бълваше яростта си в думи.

— Как ни намериха? По пътя насам спазвахме всички правила. Наблюдавахме денонощно. Уверихме се, че не ни преследват. Как тъй са тук сега?