Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Торънс и съучастниците му не бяха толкова тъпи, че да не забелязват изключително надарените личности сред цветнокожите и слепците. И използваха особено ценните за общността според способностите им, но срещу определена цена. За да се издигнат и в професията, и в обществото, тези хора трябваше да се откажат от своя пол. Никой не знаеше дали това е замислено като символичен акт на подчинение спрямо Торънс, или така слугите му стават по-покорни. Каквото и да беше обяснението, Торънс явно смяташе за много полезна прослойката от евнуси.

През тези дни помагах в общата работа из базата — патрулирах покрай оградата срещу трифиди, цепех дърва за огъня и белех цели планини от картофи. А в топлите меки вечери си бъбрех и се шегувах с хората на по една-две бири. Но мислите ми все се въртяха около Керис Бедекер. По хиляда пъти на ден се питах какво ли прави в момента. Дали се безпокои какво ме е сполетяло? Дали още ми е приятел или враг? Ако можех някак да я измъкна от остров Манхатън, би ли тръгнала по своя воля? Би ли признала, че баща и не е нищо повече от някакъв средновековен барон разбойник, безмилостен тиранин, на когото трябва да бъде отнета властта? Не знаех. Просто не знаех.

А нощем затворех ли очи, виждах я във въображението си… и понякога ме спохождаше в сънищата.

Следващият ден, седмият след пристигането ми тук, беше съдбоносен.

Зората пропълзя червена иззад отвесната канара на отсрещния бряг. Птички се обаждаха в клоните на дърветата. Петел изкукурига в курника.

Трифидите посрещнаха дневната светлина с тракане на пръчиците по стволовете. Представих си как казват: „Ето го слънцето, ето го слънцето…“ Дали още трепереха от проточилата се, едва ли не свръхестествена тъмнина, когато може би са очаквали да измрат? И сега приветстваха издигащото се слънце с буйно трополене, което се засили в безбожен грохот. Бръснех се и слушах тези растителни аплодисменти. До мивката се издигаше пара от чашата кафе. Банята беше небрежно скалъпено помещение — редица умивалници под покрив от гофрирана ламарина. Липсваха стени и виждах как трифидите разтърсват тъмнозелените си листа с началото на деня. Той щеше да протече за тях в притискане на хилядното им гъмжило към оградата. За зловещите растения това вероятно беше проява на сляпа вяра — някой ден преградата ще падне, досущ като стените на Йерихон. Наблизо бяха душовете, около които заради приличието имаше стени до тавана. Оттам се чуваше шум на вода в съпровод на нисък мъжки глас, който пееше учудващо мелодично.

Бях изчегъртал наболата на лицето ми четина до половината (и си спестих порязвания по брадичката), но се усетих, че хората бързат покрай доста откритата баня в една и съща посока. Гълчавата се издигна във викове, но не долових дали от стъписване или вълнение.

Грабнах една кърпа и изтрих остатъците от сапун по бузите си. Любопитството ми напираше като куче на опънат повод и аз се влях в потока от хора, подтичващи към реката. Озъртах се в търсене на причината за тази възбуда. Скоро я видях. Иззад завоя на реката се подаваше тъмният източен силует на подводницата, която преди време бе напуснала пристана. От крясъците разбрах, че нещо не е наред. И аз вече забелязвах, че се накланя на една страна, а кулата и изглежда оръфана. Някой повика лекарите.

Мъкнейки се като ранен морски колос, подводницата зави в дъга по реката. Щом се изравни с дървения кей, припълзя бавно напред.

Повредите личаха твърде добре в червеникавото утро. Кулата беше осеяна с пробойни от снаряди, горната и част се бе превърнала в парчета разкъсан метал. Перископът и корпусът на радара бяха напълно унищожени. Но по корпуса като че нямаше толкова тежки попадения. Тълпата се втурна, когато хората от екипажа се заизмъкваха отпаднало през люковете върху палубата и стъпиха на пристана, където ги посрещнаха с прегръдки. Личеше, че моряците са провесили глави не само от изтощение. Скоро догадката ми се потвърди.

— Кристина е преместена от болницата — каза ми Сам. — Съжалявам, Дейвид. Сигурно си много разочарован. — Загледа се как вадят носилките с ранените от подводницата. — Загубихме свестни хора. Само половината от командосите са се върнали. После бреговите батареи халосали подводницата, преди да успее да се потопи. Добре, че са се скрили в мъглата по-далеч от брега, иначе изобщо нямаше да се приберат.

— Ами сега?

— Сега ли? — угрижен промърмори Сам Даймс. — Минаваме на резервния вариант.