Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— За Бога… това е чудовищно! Ако…, ако изобщо ми бе хрумнало какво ще сполети Кристина, никога не бих позволил да я доведат в Ню Йорк. Щях да… — Замълчах, разярен от жестоката безчовечност на Торънс. Вече знаех твърде добре защо на спасилия ме кораб бе заповядано да се отправи с пълна пара към Ню Йорк. — О, небеса… — промърморих. — Как ми се иска да направя нещо, за да избавя Кристина. Горкото хлапе… сама се е отгледала от шестгодишна. Макар да е неуязвима за отровата на трифидите, минала е през самия ад. И я чака нещо по-лошо. — Усещах отвратителен вкус в устата си. — Ех, ако можех да стисна Торънс за шията!

Сам се взираше в мен с ясните си сини очи.

— Май няма как да се доберем до Торънс. И все пак се опитваме да направим нещо.

— Така ли?

— Знаем, че са отвели Кристина в болница. Остават към четири седмици до началото на „Лавина“, докато подготвят първата партида майки за забременяване. Значи имаме немалко време, преди да оперират Кристина. — Кимна към прозореца на столовата, откъдето се виждаше празният пристан за подводници. — Изпратихме отряд, който ще нахълта и ще я доведе тук. Ако всичко мине добре, тя трябва да е при нас жива и здрава най-късно след седмица.

— Вярваш ли, че ще успеете?

— Ще се опитаме, Дейвид. Ще сторим всичко по силите си.

— Една радиограма. Само една. Какво ти пречи да разрешиш? Все едно се блъсках в тухлена стена. Сам Даймс завъртя глава с искрено съжаление. — Но — напомних упорито — аз съм длъжен да изпратя съобщение до моите хора на остров Уайт. Нали ти е ясно защо?

— Разбира се.

— Тогава ми позволи да ги предупредя, че Торънс е жив. А по-лошото е, че се кани да ги нападне.

Пререкавахме се на брега. Слънцето, по-скоро алено, а не червено, се плъзгаше надолу зад хоризонта.

— Атмосферните условия ще бъдат идеални за предаване на къси вълни — настоявах аз.

— Съжалявам. Наистина. Но няма да стане. — Южняшкият говор на Сам си оставаше отпуснато провлачен, колкото и да му се сопвах. — Дейвид, Торънс праща кораби да ни търсят. Ако установят откъде предаваме, така ще нахълтат по реката, бълвайки огън и жупел, че не можеш и да си го въобразиш.

Прокарах пръсти през косата си. Колкото и вбесяващо да беше, признавах правотата му. Горяните пазеха в тайна разположението на селищата си, за да оцелеят. А през трите дена, откакто бях тук, се наслушах на истории за кланетата и грабежите на Торънс.

— Нали разбираш какво ме мъчи? — въздъхнах. — Аз си се припичам на слънчице, а през това време нашествениците на Торънс може би тъпчат родината ми.

— Дейвид, изслушай ме. Засега няма да се случи.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото ще използва хората си за операция „Лавина“. Ще има нужда от всичките си лекари, за да работят в болниците по програмата за масово оплождане. Екипажите на корабите също са му необходими. В края на краищата яйцеклетките не се оплождат сами, нали?

Пак въздъхнах.

— Убеди ме.

— Впрочем от теб научих, че остров Уайт има внушителен въздушен флот. Торънс не би рискувал да загуби корабите си, щом почти няма надежда твоите хора да не отвърнат на удара. Искал е да си послужи с теб като с троянски кон, за да вкара на острова предрешени командоси и диверсанти. И без да си много прозорлив, ще се сетиш, че биха завзели летищата, за да ги отбраняват, докато корабите на Торънс стоварят подкрепления. Схващаш ли?

— Схващам.

— Е, допи ли ти се малко студена бира?

Точка по въпроса, както казват.

Все пак не ми беше неприятно в базата. Дружелюбният дългуч Сам Даймс беше приятен събеседник въпреки особения си говор, често прекъсван от „ъ-ъ“, „ъ-хъм“ и дълги замислени „мммм“. Открих, че не вярвам да е виновен за стрелбата по Гейбриъл Дийдс в Ню Йорк. И преди всичко му повярвах, когато ми обясни, че преуспяващата общност на Торънс се крепи върху изнурителен робски труд. Роби поваляха дърветата, от които се извличаше метилов спирт за гориво. Роби работеха във въгледобивните мини и докато не ги погубеха болните им бели дробове или пълното изтощение, не виждаха дневна светлина дори веднъж в месеца. Робини бяха затворени във фабриките за деца и принуждавани да забременяват година след година. Оказваше се и че робите са подбрани по цвета на кожата и липсата на зрение… или по склонността да изразяват гласно недоволството си от режима на Торънс. Повечето роби обитаваха северната част на Манхатън в някогашните райони Харлем и Уошингтън Хайтс, напоследък известни с безличното име „Първа промишлена зона“. Това гето се намираше зад високата стена, която видях при разходката с Керис. Тя я нарече 102-ра успоредна улица. Е, да, цветнокожи мъже и жени работеха и в други квартали на Манхатън, но им беше до болка ясно, че са получили специална привилегия. И от първия до последния съзнаваха, че най-дребното провинение ще им навлече бързо и безмилостно наказание.