Саймън Кларк - Нощта на трифидите

В тази минута още таях ясната надежда, че сражението може да се обърне в наша полза. Но тракането на куршумите по устойчивия корпус ми подсказа, че греша. Още от хората на Торънс се бяха промъкнали от вътрешната страна на противотрифидната ограда, за да обкръжат горяните. Единствената ни надежда беше в изтеглянето.

Привидно хаотичното бягство скоро се оказа организирано отстъпление. Колоната се разпръсна. Всяка машина се устреми към свой участък от оградата. Туловище след туловище си пробиваха път, разкъсваха телта, нацепваха коловете на тресчици. Гейбриъл ми се усмихна мрачно за миг.

— Сега ще оставим отбраната на големите зелени момчета.

— Кимна към чакащите трифиди. — Правим си сметката, че войниците на Торънс не биха посмели да се опрат на такова сборище.

Сякаш по сигнал трифидите навлязоха през пролуките в оградата, нетърпеливи до докопат жертвите си в лагера.

— Заради музиката е — помъчих се да надвикам рева на двигателя. — Насочват се по звука.

Гейбриъл кимна с начумерено задоволство.

— Затова пускаме песен, а не инструментална мелодия. Тези твари обожават човешкия глас.

Тътнехме към мястото, откъдето трябваше да се изтръгнем през оградата, а аз се озъртах. Силите на Торънс май бяха завзели около три четвърти от лагера. Обръч от фигури в бойни униформи се стесняваше около административните сгради. Последните Джъмбо се измъкваха със скъпоценния си товар от горяни. Една машина обаче се застоя. Беше същинско чудовище сред себеподобните си. Две картечни кули сееха огнена смърт и разруха. Щурмоваците напираха към нея, но отново и отново бяха принудени да отстъпват.

Тогава видях как Сам Даймс изтърча от канцеларията си. В едната си ръка държеше торба, издута от документи, явно твърде секретни, за да бъдат зарязани в ръцете на нашествениците. Зад него тичаше Джазмей и стреляше в движение с автомата си.

„Хайде, хайде!…“ Мислено ги подканях да се качат в гигантската верижна машина и да се понесат с бучене по хълма към спасението. Но както безмълвно се молех на двамата да бягат по-бързо, зърнах нападателите да разполагат дълга черна тръба на трийсетина крачки от машината. След секунда-две всичко беше свършило. С димна струя ракетата изскочи от тръбата, заби се в металния хълбок на големия Джъмбо и пръсна неустрашимото му сърце.

Взривът откъсна двете кули. Горящи отломки се разлетяха по тревата.

Облещих се, не исках да повярвам на очите си. Ударната вълна бе проснала Сам и Джазмей на земята, но те се изправиха светкавично и хукнаха неудържимо към столовата, за да се скрият вътре. Това убежище обаче нямаше да ги спаси за дълго. Завъртях се на седалката и тупнах Гейбриъл по ръката.

— Трябва да се върнем!

— Няма да стане. Почти се измъкнахме.

— Сам и Джазмей останаха там. Приклещиха ги.

Тъмните му очи веднага попиха гледката и той натисна бутона на разговорната уредба.

— Водач, завъртай обратно… и бъди готов да прибереш още пътници. — Гейбриъл ме погледна. — Е, Дейвид, май е време за кратка молитва. Сега ще си напъхаме главите право в устата на лъва.

Джъмбо се понесе надолу към столовата, много по-бързо, отколкото при изкачването. Джазмей стреляше през един прозорец. Сам се целеше с револвера си иззад вратата.

Положението им изобщо не беше за завиждане. Трийсетина нападатели се събираха около сградата и дупчеха стените с куршуми от карабините си.

— Трябва да действаме по-чевръсто! — извика Гейбриъл. — Щом спрем отпред, отваряй люка и прибирай онези двамата колкото се може по-бързо. Разбра ли ме? Кимнах, вкопчен в дръжката пред себе си.

Струваше ми се, че сме прекалено уязвими във високо разположените кабини върху предницата на Джъмбо. Привидно около нас нямаше друго, освен стъкло. Макар да знаех, че е закалено, не ми се искаше куршумите да проверяват дали е така.

Машината ни излезе на равното и носът и се зарови достатъчно, за да откъсне цял метър от черния път. След секунда вече напирахме към нашата цел.

Успехът или провалът висяха на косъм. Стигаше и някой вражески войник да хвърли граната през вратата на столовата. А нашествениците пред нас сякаш се множаха. Водачът ни забави ход.

Гейбриъл обаче не беше настроен търпеливо. Тропна с крак по пода, за да подсили заповедта.

— Карай, по дяволите! — изрева в разговорната уредба. — Ако свинете не се дръпнат, прегази ги!

Свинете все пак се дръпнаха.