Мери Кларк: Грешникът

Чарли видя, че братята се споглеждат, и разбра, че са се хванали на въдицата.

— Наели са чартърен полет, самолетът излита утре вечер от летище „Титърбъро“ в Ню Джърси. Ще се приземи на новата писта недалеч от хотела, който, естествено, е само на хвърлей от дома на майка ви, от другата страна на границата. — Чарли се подвоуми. По челото му бяха избили капчици пот, той обаче не искаше да я бърше, да не би да му проличи колко е притеснен. — Попитах братовчедката дали има свободни места в самолета, днес сутринта бяха останали четири-пет.

Джуниър и Еди се спогледаха отново.

— За нула време ще се спуснем със ските от манастира до мамини — каза Еди.

Чарли преглътна — знаеше, че или ще спечели, или ще загуби всичко.

— Мислех си дали да не се предрешите като монаси, дали обет за мълчание — така никой няма да разбере кои всъщност сте. Не се и съмнявам, че ще си уредите бързо документите.

— Колко му е! — отряза Джуниър, сетне помълча-помълча и пак погледна брат си. — Винаги ми се е струвало опасно да си ходим у дома, но този път може би ще минем между капките.

— Прибирам се при мама — отсече решително Еди. — Никога няма да си го простя, ако с нея стане нещо, а аз не съм я видял.

Чарли се свъси.

— Тогава трябва да действаме бързо. Вече може и да няма свободни места.

— Мисли му, ако няма — ревна Джуниър. — Защо не си ни предупредил веднага щом си разбрал за чартърния полет?

Чарли извади клетъчния телефон.

— А, без тия, обади се от нашия телефон. Включи високоговорителя, да чуваме и ние — нареди Джуниър.

— Ама, разбира се.

— Манастир „Сейнт Мери“ — каза благо-благо някаква жена. — Разговаряте със сестра Джоузеф.

— Сестро Джоузеф, безпокои ви Чарлс Сантоли, братовчедът на сестра Маргарет.

— А, да! Как сте, господин Сантоли?

— Не мога да се оплача. Сестра Маргарет там ли е?

— Съжалявам, но я няма. Отиде да пазарува за пътуването. Посъветваха ни да вземем повечко пуловери и връхни дрехи.

Братята се вторачиха в адвоката.

— Питай я, де! — подкани припряно Джуниър.

— А да знаете случайно, сестро, дали всички места за полета до „Свети Стефан“ са заети?

— Мисля, че да, но нека погледна.

— Все трябва да се намери местенце и за нас — изшушука Еди, който ту свиваше пестници, ту отново разперваше пръсти.

— Оказах се права, господин Сантоли. Самолетът е пълен, двама души обаче са се отказали от резервациите. Една от по-възрастните сестри се е почувствала зле и е решила да не тръгва на такъв дълъг път, затова тя и приятелката й си остават тук.

— Дано не оздравява скоро — ревна Джуниър. — Запази ни тия две места.

В другия край на линията Сюзан Уайт, агентка от ФБР, която вече часове наред дежуреше в манастира и чакаше Сантоли да се обади, показа с ръка на Рич Майърс, че всичко се развива по план. Сетне започна да пише: „Брат Станислас и брат Каспер…“

„Мардж и Чарли бяха неотразими — помисли, ухилен до уши, Стърлинг: дотук всичко вървеше по ноти. — Мариса, съвсем скоро отново ще бъдеш щастлива“, зарече се той.

Лека нощ, Мариса — пожела Дениз, сетне подпъхна завивката под брадичката на детето и се наведе да го целуне.

— Лека нощ, мамо. Искам час по-скоро да дойде утре. Тогава е рожденият ми ден и Бъдни вечер.

— Ще се забавляваме до припадък — обеща Дениз и угаси лампата.

Слезе долу при Рой, който подсушаваше съдовете.

— Всички ли си легнаха? — попита весело той.

— Да, но странна работа, мислех си, че днес Мариса ще е разстроена, а тя ми се стори развълнувана и щастлива, сякаш се надява на чудо и очаква утре Били и Нор да бъдат тук.

— Клетото дете, ще бъде много разочаровано — пророни покрусен Рой и сгъна кърпата за съдовете.

— Набавих всичко необходимо — каза угрижен Чарли. — Монашески одежди, сандали, молитвеници, възможно най-издрасканите мукавени куфари — нали братята все пак са дали обет за бедност.

Седеше заедно с Мардж и Стърлинг в хола у тях. И тримата се притесняваха да не би още преди чартърният самолет с поклонниците да излети, братя Баджет да надушат, че има нещо гнило.

— Ами паспортите? — попита Мардж. — Ако стане някаква засечка с тях?

— Не бери грижа за паспортите — съвършени фалшификати — успокои я мъжът й. — Сами са си ги осигурили.

— А как са стигнали до летище „Титърбъро“? — поинтересува се все така притеснена Мардж. — Дано не са се вдигнали и не са отишли с лъскавата си лимузина.

— Лимузината ги е откарала до Ню Йорк, до едно от техните ателиета за химическо чистене, което вече не работи. Там би трябвало да са се преоблекли и да са се качили на очукана евтина кола под наем, с която да отидат на летището.