Мери Кларк - Грешникът

— Е, да, ако не успееш да убедиш Бил Камбъл да се откаже от показанията си за безобидната ни шега, няма да има, разбира се, никакви стипендии и никакъв фонд — допълни спокойно Джуниър. — Дай да не те бавим повече, Чарли. Знаеш си работата.

След като се върна в кабинета си, адвокатът се опита да се поуспокои с мисълта, че каквито и злодеи да са, типове като Джуниър и Еди не посягат на децата на своите врагове.

Тези двамата обаче… На Чарли направо не му се мислеше какво може да стане. Замоли се Били Камбъл да прояви благоразумие и да приеме стипендията.

Поклати глава и се пресегна да вземе папката с данните за автосервиза, който Баджетови си бяха наумили да купят на всяка цена. Беше смятал да посвети деня на сделката, но бе прекалено разсеян и не можеше да се съсредоточи.

В шест и половина затвори папката и се изправи. Тъкмо си облече палтото и взе куфарчето, когато телефонът иззвъня. Адвокатът вдигна от немай-къде.

Някой каза с гърлен дрезгав глас, който не му беше познат:

— Чарли, шефът нареди да ти съобщя, че Били Камбъл насмалко не е паднал пред влака в метрото, но че в последния момент съм успял да го спася.

Още преди адвокатът да е изрекъл и дума, онзи му затвори.

Чарли остави слушалката и дълго стоя при бюрото. Работеше от години за Баджетови, но най-голямото злодеяние, което бе вършил, беше да поговори с някой потенциален свидетел, както бе разговарял и с Били Камбъл, и после в отплата да уреди да му прехвърлят препрани пари. Никога не беше стигал по-далеч. Можеха да го обвинят в сплашване на свидетели, сега обаче беше по-различно — много по-страшно. „Ако не успея да убедя Били Камбъл и Нор Кели да си държат езика зад зъбите, братята искат да ме забъркат в нещо много по-тежко — помисли той. — Никога досега не съм виждал Еди и Джуниър толкова вкиснати, както днес, и знам, че си умират от страх.“

Затвори вратата на кабинета и се отправи към асансьора. Дори Били Камбъл и Нор Кели да склоняха да забравят какво са чули, дали това щеше да е достатъчно, за да им се размине?

Чарли се съмняваше.

В осем часа, когато Били и Стърлинг отидоха в заведението на Нор, вътре нямаше къде игла да падне. Вечерята беше в разгара си, на бара също нямаше места. Нор говореше с някакви хора на маса близо до бара, но сякаш имаше очи и на гърба, веднага усети, че синът й е влязъл в ресторанта, и се обърна към него. Лицето й грейна и тя забърза към него.

— Как мина?

Били се усмихна.

— Чип Холмс е луднал по „особения ми глас“.

„Добре имитира Холмс, особено гърления му говор“, отсъди Стърлинг.

Нор прегърна сина си.

— Страхотно, Били! — Тя махна на келнера, който минаваше наблизо. — Трябва да го полеем. Донеси ни, Ник, бутилка „Дом Периньон“.

„И аз нямам нищо против да си пийна шампанско“, каза си Стърлинг. Разположи се на обичайното си място на масата на Нор и веднага го плиснаха спомени.

Майка му и баща му отварят на неговия двайсет и първи рожден ден бутилка „Дом“.

Поляха го с шампанско и когато си взе изпитите след адвокатския стаж…

Ами онзи прелестен прохладен октомврийски ден, когато отидоха с Ани и с още двама приятели да разгледат къщата на Рузвелт в Хайд Парк! На връщане спряха да си направят пикник в „Палисейдс“ и Ани смая всички, като извади бутилка леденостудено шампанско и четири чаши.

„Изпих си моето и какъвто съм си нахален, изгълтах и половината от нейното — сети се той. — О, Ани!“

Стърлинг преглътна горестно и се ядоса, че е забравил за Били и Нор. Междувременно младежът явно бе разказал на майка си всичко от игла до конец, понеже тя отново възкликна:

— Та това е чудесно, Били! Скоро ще се прочуеш.

Така и не забелязаха кога в ресторанта е влязъл Шон О’Брайън. Когато той отиде при тях, всички вдигнаха изненадани очи.

— Извинявай, че не се свързах по-рано с теб, Нор — подхвана Шон. — Следващия път ме търси по клетъчния телефон. Да не се е случило нещо?

— Кажи му, Били, как са те търсили от „Баджет Ентърпрайзис“ — подкани майката.

Стърлинг видя как лицето на Шон О’Брайън помръква, докато младежът му разправяше за предложението за стипендия. Накрая Били сви рамене и отсече:

— Е, това е.

Първото, което попита Шон, бе дали младежът е съобщил във ФБР. Били кимна.

— Потърсих Рич Майърс, но го нямаше. Оставих съобщение.

— Агентът се обади тук някъде към пет — изрече тихо Нор. — Останах с впечатлението, че според него това е предупреждение в стил „железен юмрук в кадифена ръкавица“.