Мери Кларк - Грешникът

След като се прибра, Нор се отпусна в джакузито, изми си косата, изсуши я със сешоара и понеже смяташе да подремне, си облече пижама. Но точно тогава се обади Били, разсеял всякакво желание за сън.

На гърлото й заседна буца, докато тя слушаше сина си — разказваше й за разговора с представителя на „Баджет Ентърпрайзис“.

— Звъннах на агента от ФБР, на Рич Майърс, де, и му оставих съобщение. После се обадих и на Шон, но и него го нямаше. Мислех да поизчакам и да не те безпокоя, мамо, после обаче реших, че и ти трябва да знаеш какво става.

— Трябва да знам, естествено. Тия типове са разбрали отнякъде, че сме били във външния кабинет. Може би имат скрити камери.

— Възможно е. Или пък някой ни е видял, когато сме излизали.

Нор усети, че трепери.

— Знаеш ли кой ти се е обадил?

— Не се представи по име, но според мен беше същият, който вчера ни обясни какво да пеем.

— Сещам се. Един такъв нервен и хлъзгав.

— Точно той. Знаеш ли, по-добре да тръгвам. Смятам да взема влака за Манхатън в три часа.

— Пази се, Били.

— Дано, както се изрази, не си изпотроша краката. Хайде, мамо, до скоро.

Нор остави по инерция слушалката върху вилката. Да си изпотроши краката! Навремето беше работила в нощен клуб, чийто собственик беше закъснял с вноските за негодници като братя Баджет. Първия път го предупредиха да побърза, като му счупиха крака.

А Били още не беше обърнал внимание, че който и да му се е обаждал, е говорил за Мариса. „Дали Баджетови няма да се опитат да се доберат до нас чрез Мариса?“, запита се със свито сърце Нор.

Позвъни на Шон О’Брайън с надеждата, че все пак ще го намери у тях. Той знаеше много за братята. Сигурно щеше да й каже какво ще предприемат оттук нататък. „Дадохме писмени показания — помисли си жената. — И да искаме, как да се откажем от тях?“

Знаеше отговора. Ами ако все пак ги принудеха да се откажат?

„Тръгнех ли някъде по работа, задължително си слагах костюм“, помисли Стърлинг, докато вървеше зад Били към гарата — щяха да хванат влака в три часа за Манхатън.

За срещата с шефовете от звукозаписната компания Били си бе облякъл маркови дънки, широка тъмносиня блуза, ботуши и кожено яке.

„Така и няма да свикна с тая нова мода. Всъщност през осемдесетте години на деветнайсети век, когато е била млада, мама е носела дантелени корсети, обуща с копченца, бонета и дълги до земята рокли.“ Стърлинг въздъхна тежко — изведнъж му беше домъчняло за спокойния живот в отвъдното, където никой не се притесняваше за облеклото.

Седна на мястото до пътеката, току до Били, който си намери свободно местенце при прозореца. „Навремето, когато пътувах с влак, и аз все се бутах да седна до прозореца — спомни си Стърлинг. — Тръгнехме ли с Ани да погостуваме на приятелите си в Уестпорт, вечно се намърдвах до прозореца, а тя, клетата, и дума не продумваше. Дали пък Небесният съвет не е имал предвид точно това, когато ме нарече «нападателно вял»?“

Виждаше колко притеснен е Били — личеше му по погледа и лицето. Добре, че по едно време затвори очи. „Дано си почине малко — рече си с надежда Стърлинг. — Трябва да е във форма за срещата с тоя Чип Холмс.“

За четирийсет и пет минути мотрисата вече беше в Джамейка в Куинс. Оттам взеха метрото, което ги откара на Петдесет и девета улица в Манхатън.

„Подранили сме с цял час“, забеляза Стърлинг, когато излязоха на улицата. Вече се мръкваше. Движението беше доста оживено, по витрини и прозорци се виждаше коледна украса. „Дано Били убие времето в разходки. Не съм идвал в тази част на Манхатън от цели четирийсет и шест години.“

Уж си беше същото, а имаше и промени. „Блумингдейлс“ обаче едва ли щеше да се промени някога. „Нещо не виждам «Алегзандърс» — помисли Стърлинг. — Беше много хубаво да живееш там — спомни си той и продължи да оглежда всичко наоколо. — Никъде под слънцето няма такова местенце.“

Както креташе след Били, стигна на Парк Авеню. Дърветата по островчето в средата на улицата грееха, отрупани с бели светлинки. Беше студено и ясно. Стърлинг си пое дълбоко от въздуха, макар и да не му се налагаше да диша. Долови лъха на вечно зелени клонки и това го върна към други Коледи.

Тръгнаха от центъра и подминаха номер 475 на Парк Авеню. „Шефът живееше тук — сети се Стърлинг. — Винаги ни канеше с Ани на новогодишното тържество у тях. Какво ли е станало с него? Не съм го забелязвал в небесната чакалня, не съм го виждал и да минава покрай небесния прозорец.“