Мери Кларк - Грешникът

— Сигурна ли сте, госпожо Кели, дали братя Баджет не са се усъмнили, че сте в стаята пред кабинета? — попита отново главният следовател Рич Майърс, докато вдигаше куфарчето си. — Както вече ви обясних, ако те знаят, че сте ги чули, се налага незабавно да ви осигурим охрана.

— Според мен не знаят. В случай че подозираха нещо, вероятно щяха да отложат подпалването на склада. — Нор намести гребена, с който бе прихванала косата си. — Грохнала съм от умора.

„Точно така се изразяваше и мама“, рече си Стърлинг.

— Затова, ако сте приключили с мен, ще взема да се прибера у дома, да полежа в джакузито и после да поспя час-два.

— Влизам ви в положението — отбеляза състрадателно Майърс. — Добре тогава. Ще държим връзка. Междувременно си вършете работата, все едно не се е случило нищо.

„Лесно е да се каже — помисли Стърлинг. — За беда нещата няма да се развият точно така.“

Шон О’Брайън поостана само минута-две, след като агентите от ФБР си тръгнаха.

— Ще ви държа в течение — обеща той.

— Защо не си вземеш почивен ден, Денис? — предложи Нор. — Пийт ще поеме бара.

— Ами премиалните за празниците? Не, предпочитам да остана — отсече Денис и се прозина. — Я да не се мотая, ами да се залавям за работа. Пак имаме, Нор, сума ти посетители, дошли за празничния обяд.

— Не съм забравила. Но ще минат и без мен. Хайде, до скоро.

Вратата се затвори след Денис и Били възкликна:

— Премиални ли? На друг да ги разправя тия! Просто иска да е в ресторанта, ако възникнат усложнения.

— Знам, знам. Ти, Били, ще се опиташ ли да подремнеш? Не забравяй, довечера имаме още два концерта.

— Първо ще си проверя съобщенията. Договорих се с едни приятели да обядваме заедно през седмицата.

Нор си облече палтото.

— Забъркахме се в тази каша заради съобщението на Ханс Крамер, което неволно чухме. Едно е да предотвратиш пожар, съвсем друго — да свидетелстваш срещу типове като тези. Играта загрубя. Страх ме е.

— Не забравяй — те и не подозират, че сме ги чули.

Били натисна копчето върху телефона, за да прослуша съобщенията върху секретаря.

Стърлинг поклати глава. „Може би Чарли Сантоли все пак няма да каже, че е видял Нор и Били“, помисли си обнадежден. Но понеже знаеше какво ще стане в бъдеще, беше сигурен, че нещата ще приемат друг обрат.

— Имате две съобщения — оповести електронният глас върху записа.

Първото беше от приятел, уредил да обядват заедно на другия ден.

— Не е нужно да се обаждаш, освен ако не си зает.

Второто съобщение беше от шефа в звукозаписната компания, който предната вечер беше предложил на Били да подпишат договор.

— Извинявайте, че ви съобщавам толкова късно, но един от големите началници — Чип Холмс, най-неочаквано пристига в града. Държи много да се срещнете днес. Отседнал е в „Сейнт Риджис“. Защо не наминете към пет и половина — да пийнем по едно? Звъннете да се разберем.

— Защо ли ми се струва, че ще успееш да отидеш на срещата? — усмихна се Нор, след като съобщението върху телефонния секретар свърши. — Чип Холмс! Страхотно, Били! Ако те хареса, компанията ще разчисти всички пътища пред теб. Няма да си поредният многообещаващ певец. Холмс ще хвърли сума ти пари, за да те наложи.

— А на мен ми трябва точно това — съгласи се Били и избарабани с пръсти по масата. — Не искам славата ми да трае ден до пладне. Знаеш не по-зле от мен колцина са се прочували на младини, а на трийсет и пет се чудят къде да си търсят работа. Нека погледнем истината в очите. Аз отдавна не съм в първа младост — поне в шоубизнеса.

— Знам какво имаш предвид, но ще се справиш, ще видиш — увери го майка му. — Сега вече наистина си тръгвам. Капнала съм, ще взема да си изпотроша краката. До довечера! — На прага погледна през рамо. — Вечно се заричам да не ти давам съвети, но не мога да се сдържа, и туйто. Тръгни по-раничко за Ню Йорк. Заради празниците по пътищата сигурно има задръствания.

— Ще отида с влака — отвърна разсеяно Били и вдигна китарата.

— Добре ще направиш.

След като Нор си тръгна, Стърлинг се намести по-удобно на фотьойла и изпружи крака. Заслуша как Били подрънква на струните и напява тихичко думите, които беше нахвърлял върху лист намачкана хартия.

„Пробва текст към нова песен — отсъди Стърлинг. — Вижда ми се бързичка, но инак е нежна и трогателна. Били наистина си го бива. Винаги съм си бил музикален“, припомни си той.

След четирийсет и пет минути телефонът иззвъня. Били вдигна и каза:

— Ало? — Послуша-послуша и допълни вече по-припряно: — Обаждате се от „Баджет Ентърпрайзис“ ли? Какво обичате?