Мери Кларк - Грешникът

„Де да можеше да звънна на братя Баджет и им кажа, че няма да работя повече за тях! — помисли той. — Де да можеше да си седя тук в уютната кухня, да си закусвам на спокойствие с Мардж и да не мисля повече за тях!“

Жена му също си наля от кафето и намаза царевичната питка със сладко.

— Казвай сега, какво стана на тържеството? — разпореди се тя. — Снощи се прибра ни жив, ни умрял, сигурно е минало ужасно. Да не се е провалила сателитната връзка?

— За нещастие не се е провалила, беше съвсем ясна.

Мардж го зяпна с ококорени очи.

— Защо тогава „за нещастие“?

— Ами защото мама Хеди-Ана се беше отцепила като хамалин.

После Чарли разказа най-подробно какво се е случило, без да пропуска нищо — приключи с живописно описание на последния кадър, когато мама Хеди-Ана си е бъркала в носа и е хълцала пред цялото отбрано общество.

Мардж стовари ядно пестник върху масата.

— И да изтърва всичко това! Защо все става така, че ходя с теб само на скучни празненства? Призлява ми, като се сетя, че тъкмо аз настоях сбирката на съученичките да не бъде около Деня на признателността. С какво го заслужих!

Чарли си допи кафето.

— Жалко, че и аз не изтървах рождения ден на мама Хеди-Ана! Днес ония двамата ще бъдат много вкиснати.

Беше му на езика да сподели с жена си онова, в което никой присъствал на празненството вече не се и съмняваше: че откакто са напуснали Валония, братята изобщо не са стъпвали там.

Все не набираше смелост да каже на Мардж, че е бил затънал прекалено надълбоко в делата на Баджет, когато е разбрал какво всъщност е станало във Валония, и затова не е могъл да се махне от тях. За множество престъпления, за които на адвоката дори не му се мислеше, двамата братя бяха осъдени задочно в родината си на доживотен затвор. Нямаше да се върнат никога там, а Чарли нямаше да може да се откачи от тях.

Почти отчаян, стана от масата, целуна жена си по главата, отиде при дрешника, облече си балтона, взе куфарчето и излезе.

Административната сграда на Баджетови, където Чарли Сантоли работеше, се намираше в Роузуд, на петнайсетина минути от огромната като палат къща на братята. Когато той влезе вътре, Джуниър и Еди вече бяха дошли. Бяха в кабинета на Джуниър и за изненада на адвоката и двамата бяха в прекрасно настроение. Чарли беше очаквал да ги завари нацупени, притесняваше се и че ще стоварят върху него поне отчасти вината за провала на празненството в чест на мама.

Още откакто излезе от къщи чак до алеята пред административната сграда Чарли беше подготвял защитата си: „Нали аз предложих да направите дарението за старческия дом, да организирате тържество и да подарите портрета? Колкото до сателитната връзка, вие настояхте за нея.“

Знаеше обаче, че не може да каже нищо повече от това. Нямаше да му простят, ако подметнеше, че мама не се е представила в най-благоприятна светлина. Братята сигурно вече бяха измислили друга причина за провала на тържеството.

„Например музиката — помисли адвокатът. — Ще отсъдят, че Нор Кели и Били Камбъл не са били на висота. Ще обвинят Джуъл, задето им ги е натресла, а мен — че съм ги наел.“ Докато спираше на паркинга, най-неочаквано се сети колко разстроени са били певицата и синът й, когато вчера са излезли от кабинета на Джуниър.

Братята сигурно са останали недоволни от начина, по който Нор и Били са изпели на валонски „Честит рожден ден“. Чарли изключи без особено желание двигателя, слезе от автомобила и натисна копчето за заключване върху дистанционното устройство. Тътрузейки нозе, влезе в сградата и се качи с асансьора на четвъртия етаж, където братя Баджет въртяха уж законните си сделки.

Джуниър ги събираше толкова рано, понеже си беше наумил да купи нов автосервиз в Сиосет, вече започнал да печели. Адвокатът поздрави с половин уста секретарката и докато чакаше тя да предупреди братята, че е дошъл, се запита кога ли собственикът на автосервиза ще проумее, че няма друг избор, освен да го продаде на безценица.

— Кажи му да влиза — гръмна веселият глас на Джуниър по вътрешната уредба.

Кабинетът беше обзаведен от същия декоратор, разгърнал „дарбите“ си и в къщата. Погледът веднага биваше привлечен от изисканото двойно писалище с дърворезба и с лъснат до блясък плот, от тапетите на златни ивички, от тъмнокафявия килим с изписаните със сърма инициали на братята, от тежките кафяви пердета, от мъничкия макет на село под стъклен похлупак, на който пишеше: „ЕТО КЪДЕ Е МИНАЛО ДЕТСТВОТО НИ“.