Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Мерцедес ли? — смея се аз. — Вие майтапите ли се?

— Ама тук пише…

— Вижте — прекъсвам го тихо и любезно. — Веднага ще ви кажа колко изкарва двайсет и пет годишна търговска представителка в „Мокети Делър“, а вие ще ми кажете дали с тези пари мога да си позволя мерцедес кабриолет.

Доктор Хармън отваря уста, но стажантката го докосва по рамото и го прекъсва. Тя надрасква нещо и докторът се сепва, очевидно шокиран. Вдига поглед към стажантката, тя извива вежди, поглежда ме и отново посочва написаното. Приличат на двойка беладжии, изгонени от училище.

Доктор Хармън пристъпва напред и ме поглежда внимателно. Сърцето ми започва да бие бързо-бързо. Гледала съм „Спешно отделение“ и знам какво означават такива погледи.

— Лекси, направихме сканиране и открихме нещо неочаквано. Може да се окаже, че е нищо, но…

Само че няма случай, в който да се окаже, че е нищо, нали? Иначе защо ще го откривате?

— Нещо сериозно ли ми има? — питам почти агресивно и се опитвам да скрия, че гласът ми трепери. — Просто ми кажете.

Започвам да прехвърлям наум възможностите. Рак. Дупка в главата. Ще изгубя единия си крак. Може дори да съм го загубила, но те не искат да ми кажат. Тайничко надничам под завивката.

— Лекси, искам да ти задам друг въпрос. — Гласът на доктор Хармън звучи мило. — Ще ми кажеш ли коя година е?

— Година ли? — питам напълно слисана.

— Не се плаши — отвръща усмихнато той. — Просто ми кажи коя година мислиш, че е. Това е един от стандартните ни въпроси.

Поглеждам лицата на останалите, за да разбера дали не се бъзикат с мен, но не успявам да разбера абсолютно нищо.

— 2004 година — отвръщам най-сетне.

В стаята настъпва необичайна тишина, сякаш всички са забравили да дишат.

— Ясно. — Доктор Хармън сяда на леглото. — Лекси, днес е 6 май, 2007 година.

Наблюдава ме със сериозно изражение. Останалите също са сериозни. Отначало ме хваща страх, но след това нахлува облекчение. Това е номер!

— Ха, ха! — извивам очи. — Много смешно. Фи ли ви накара да ми извъртите този номер? Или Каролин?

— Не познавам нито Фи, нито Каролин — отвръща доктор Хармън, без да отмества поглед. — И не се шегувам.

— Той говори напълно сериозно, Лекси — обажда се стажантката. — Наистина е 2007 година.

— Но това е… бъдещето — отвръщам слисано. — Да не би да твърдите, че вече са измислили машина на времето? — Насилвам се да се изсмея, но никой не ми приглася.

— Лекси, може и да останеш шокирана — намесва се Морийн, след това леко ме стисва за рамото. — Истина е. Сега сме май 2007 година.

Имам чувството, че двете полукълба на мозъка ми са се разместили и между тях няма връзка. Не чувам какво говорят, но всичко ми се струва пълна лудост. Вчера беше 2004 година. Как е възможно да сме прескочили три години.

— Вижте, не е възможно да е 2007 година — заявявам най-сетне аз и се старая да не покажа колко съм объркана и уплашена. — 2004-а сме. Не съм някоя глупачка…

— Не се вълнувай — обажда се доктор Хармън и поглежда предупредително останалите. — Нека забавим крачка. Защо не ми разкажеш последното, което помниш?

— Добре. Спомням си, че излизах с колежки от работата. Това стана снощи. Беше петък вечер. Ходихме в един клуб… После валеше и аз се опитах да хвана такси, подхлъзнах се на едни стълби и паднах. След това се събудих в болницата. Беше 20 февруари 2004 година. — Гласът ми трепери. — Много добре помня датата, защото на следващия ден беше погребението на татко! Пропуснала съм го, защото сте ме заврели тук!

— Лекси, това се е случило преди три години — обяснява тихо Морийн.

Тя е напълно уверена в думите си. В мен се надига паника, докато наблюдавам израженията им. Знам със сигурност, че е 2004 година. Дори се чувствам така, сякаш е 2004 година.

— Какво друго помниш? — пита доктор Хармън. — Какво помниш отпреди онази нощ?

— Не знам — отвръщам объркано. — Ходих на работа… местих се в нов апартамент… всичко!

— Ясни ли са спомените ти?

— Сравнително — казвам аз тъкмо когато вратата се отваря. Преди малко стажантката излезе и сега се връща с брой на „Дейли Мейл“. Пристъпва към леглото и поглежда Хармън.

— Може ли?

— Да — кима той. — Добра идея.

— Виж, Лекси — тя посочва датата най-отгоре. — Това е днешният вестник.

Оставам напълно шокирана, когато виждам датата: 6 май 2007 година. Само че това са просто думи, напечатани на хартия, те не доказват абсолютно нищо. Поглеждам по-надолу и попадам на снимка на Тони Блеър.

— Господи, колко е остарял! — възкликвам, преди да успея да се въздържа.