Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Чакай малко! Бавно обръщам глава към скъпата чанта на „Луи Вюитон“.

Не, това е напълно невъзможно. Тази чанта за куп пари, достойна за филмова звезда, не може да е…

— Никол? — преглъщам и се опитвам да говоря спокойно. — Сигурна ли си, че тази чанта… че е моя?

— Би трябвало — кима Никол. — Веднага ще проверя. — Тя отваря чантата, вади портфейл, който е очевидно комплект с чантата и показва платинена кредитна карта Амекс, на която пише „Лекси Смарт“.

Мозъкът ми дава на късо, докато наблюдавам грапавите букви. Имам платинена кредитна карта. Чантата е моя.

— Ама тези чанти… те струват купища пари — едва произнасям думите.

— Знам — избухва в смях Никол. — Успокой се. Твоя е!

Нежно докосвам дръжката, сякаш се страхувам. Не мога да повярвам, че е моя. А откъде, интересно, съм я взела? Да не би да изкарвам купища пари?

— Наистина ли съм катастрофирала? — Вдигам поглед, обзета от желание незабавно да разбера всичко за себе си. — Наистина ли съм шофирала? При това мерцедес?

— Очевидно. — Тя поглежда изуменото ми лице. — През 2004 година нямаше ли мерцедес?

— Ти шегуваш ли се? Дори нямам книжка.

Кога съм се научила да шофирам? Кога съм започнала да си купувам скъпи маркови чанти, мерцедеси и господ знае какво още.

— Погледни в чантата — предлага Никол. — Може нещата вътре да ти напомнят нещо.

— Добре. Чудесна идея. — Сърцето ми трепва, когато отварям чантата. Мирис на кожа, смесен с непознат парфюм, лъха отвътре. Бръквам и първото, което вадя, е позлатена пудриера на „Есте Лаудер“. Веднага я отварям, за да се погледна.

— На няколко места лицето ти е порязано, Лекси — бърза да ме уведоми Никол. — Не се плаши, няма да останат белези.

Срещам собствените си очи в огледалото и усещам облекчение. Все още съм си аз, въпреки че над очите ми е надвиснала превръзка. Помествам огледалото и опитвам да се видя по-добре. Мръщя се на превръзката на главата. Накланям огледалцето и виждам устните си, които ми се струват неестествено пълни и розови, сякаш снощи съм се целувала с някого и…

Господи!

Това не са моите зъби. Тези са бели, лъскави. Тази уста е на непозната.

— Добре ли си? — прекъсва ме Никол. — Лекси?

— Искам нормално огледало, ако е възможно — успявам да промълвя. — Трябва да се видя. Имаш ли голямо огледало?

— Има в банята. — Тя пристъпва към мен. — Няма да е зле да се пораздвижиш. Ще ти помогна.

Подпирам се на металната рамка. Краката едва ме държат, но успявам да се довлека до банята.

— Слушай — започва тя, преди да затвори вратата. — Имаш няколко наранявания и синини. Да не се стреснеш. Готова ли си?

— Да, готова съм. Само да се видя. — Поемам си дълбоко дъх и се стягам. Тя затваря вратата и отзад виждам огромно огледало.

Това аз ли съм?

Не мога да говоря. Краката ми омекват. Стискам стойката за кърпи и се опитвам да се овладея.

— Знам, че нараняванията изглеждат зле. — Силната ръка на Никол ме придържа. — Повярвай ми, това са повърхностни рани.

Изобщо не гледах раните. Не гледах и превръзката на челото. Важното е онова, което е отдолу.

— Това не… — посочвам отражението си. — Аз не изглеждах така.

Затварям очи и се опитвам да си представя старата аз, за да се уверя, че не полудявам. Щръкнала непокорна къдрава коса в избелял цвят, сини очи, малко по-пълна, отколкото ми се иска. Приятно лице, но нищо особено. Черна очна линия и ярко розово червило „Теско“. Това е Лекси Смарт.

След това отново отварям очи. Наблюдава ме различно момиче. Косата ми е разбъркана след катастрофата, но е лъскава, в непознат нюанс на кестенявото, права, без нито една къдрица. Пръстите на краката ми са съвършено розови, ноктите — лакирани.

Краката ми са загорели, значително по-слаби отпреди. И много по-мускулести.

— Какво се е променило? — Никол внимателно оглежда отражението ми.

— Всичко — успявам да изрека аз. — Толкова съм… стегната.

— Стегната — смее се тя.

— Косата ми, краката, зъбите… — Не мога да откъсна поглед от безупречно белите зъби. Сигурно съм дала цяло състояние.

— Много са хубави! — кима тя любезно.

— Не, не, не — клатя енергично глава. — Ти не разбираш. Аз имам най-отвратителните зъби, които можеш да си представиш. Дори ми казват Зъбатка.

— Май вече никой не ти казва така. — Никол извива вежди, без да крие, че се забавлява.

— Освен това съм свалила много килограми и… лицето ми е различно. Не съм сигурна как точно… — Отново се оглеждам и се опитвам да си обясня как е станало. Веждите ми са тънки, поддържани… устните ми изглеждат по-пълни… Вглеждам се подозрително. Да не би да съм направила нещо? Да не се окаже, че някой е резнал и клъцнал нещо тук и там.