Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Също като мама, минава ми през ума и усещам как по гръбнака ми преминава студена тръпка.

Това обаче не доказва абсолютно нищо. Може светлината да е била неподходяща.

С разтреперани ръце разгръщам страниците. В стаята цари пълна тишина. Всички ме наблюдават любопитно. Погледът ми пробягва по заглавията — „Лихвените проценти скачат“… „Кралицата на посещение в Щатите“, след това забелязвам заглавие на книга:

„Фентъзи на половин цена, включително «Хари Потър и нечистокръвният принц»“.

Сега вече настръхвам. Прочела съм всички книги за Хари Потър, и петте. Не си спомням нищо за никакъв нечистокръвен принц.

— Какво е това? — Опитвам се да говоря небрежно. — Какво е „Хари Потър и нечистокръвният принц“?

— Последната книга — отвръща момичето с очилата. — Излезе преди цяла вечност.

Ахвам.

— Значи има шести Хари Потър?

— Скоро ще излезе седмият! — обяснява другият стажант и пристъпва напред. — Няма да познаеш какво става в края на шест…

— Шшт! — спира го Никол. — Не й казвай!

Продължават да се карат, но аз не ги чувам повече. Не мога да откъсна поглед от рекламата. Значи затова нещата не се връзват. Не мама е обърканата, ами аз.

— Значи съм лежала в кома… — преглъщам с усилие. — Колко, три години, така ли?

Не мога да повярвам. Била съм в кома. Цели три дълги години всички са ме чакали да се събудя. Светът е съществувал без мен. Семейството ми, приятелите ми сигурно са записвали какво става на касетки, стояли са до мен, пели са ми песни и какво ли не…

Само че доктор Хармън клати глава.

— Не, Лекси, приехме те преди пет дена.

Какво?

Стига толкова! Не мога повече. Влязла съм в болница преди пет дена през 2004 година и по някакъв магически начин съм прехвърлила в 2007 година. Къде сме, да не би да се озовахме в тъпата Нарния 4 4 „Хрониките на Нарния“ е популярна поредица от седем романа за деца, смятана за един от шедьоврите на К. С. Луис. Те разказват за приключенията на група деца, играещи ключова роля в историята на митичната страна Нарния, където магията е всекидневие, а доброто води вечна борба със злото. ИК „Труд“. — Б.пр. ?

— Нищо не разбирам — признавам безпомощно и оставям вестника. — Да не би да халюцинирам? Полудяла ли съм?

— Не — бърза да ме увери доктор Хармън. — Лекси, мисля, че страдаш от така наречената ретроградна амнезия — състояние, което често се появява след наранявания на главата…

Той продължава да говори, но думите се плъзват покрай мен. Обръщам се към сестрите и започват да ме измъчват подозрения. Те май не са истински. Не са с медицинско образование, нали? Това истинска болница ли е?

— Да не би да сте ми откраднали бъбрека? — проехтява наситеният ми с паника глас. — Какво сте ми направили? Не можете да ме държите тук… — Опитвам да се измъкна от леглото.

— Лекси. — Сестрата слага ръка на рамото ми. — Никой не се опитва да те нарани. Доктор Хармън ти каза истината. Загубила си паметта си.

— Естествено е да изпаднеш в паника, да повярваш, че има някаква конспирация, но ти казваме истината. — Доктор Хармън ме гледа право в очите. — Забравила си част от живота си, Лекси. Просто си забравила. Това е всичко.

Идва ми да заплача. Не мога да разбера дали ме лъжат, дали е някакъв номер, не знам дали мога да им имам доверие, дали трябва да се спасявам, а пък главата ми направо ще се пръсне.

И в този момент застивам на място. Ръкавът на болничния халат се вдигна, докато се опитвах да се измъкна от леглото, и забелязах малък V-образен белег близо до лакътя. Никога досега не бях виждала този белег. Не го познавам, не е мой.

Не е нов, веднага личи. Сигурно е на месеци.

— Лекси, добре ли си? — пита доктор Хармън.

Не мога да отговоря. Очите ми са приковани в непознатия белег.

— Добре ли си? — пита отново той.

Сърцето ми блъска като подивяло и аз бавно започвам да оглеждам ръцете си. Тези нокти не са лепени, нали? Лепените изкуствени нокти не са хубави. Тези са истински, моите собствени нокти. Няма начин да са пораснали толкова дълги за пет дена.

Имам чувството, че изплувам от сенките и се озовавам в дълбока мътна вода.

— Опитвате се да ми кажете… — прочиствам гърлото си. — Значи съм загубила спомените си за последните три години, така ли?

— Така ми се струва — кимва доктор Хармън.

— Може ли отново да ми дадете вестника, ако обичате? — Ръцете ми треперят, докато го поемам от сестрата. Разгръщам страниците и на всяка една виждам същата дата. 6 май 2007. 6 май 2007.