Софи Кинсела: Пожелай ми слънчогледи

Браво, въздишам разочаровано. Това не е моята чанта. Сигурно са ме сбъркали с някой друг. Няма начин аз, Лекси Смарт, да съм гордата собственичка на чанта от „Луи Вюитон“.

— Извинявай, но тази чанта не е моя — провиквам се аз, но вратата вече е затворена.

Поглеждам с копнеж елегантната чанта и се питам на кого ли принадлежи. Сигурно на някое богато момиче на етажа. Накрая я оставям на пода, отпускам глава на възглавниците и затварям очи.

Събуждам се и забелязвам, че слънчеви лъчи се опитват да се промъкнат изпод дръпнатите завеси. Чаша портокалов сок е оставена на нощното шкафче, а Морийн се суети в единия ъгъл. Системата е изчезнала незнайно как и аз се чувствам значително по-добре.

— Здравей, Морийн — обаждам се с дрезгав глас. — Колко е часът? — Тя се обръща с извити вежди.

— Помниш ли ме?

— Разбира се — отвръщам изненадано. — Нали снощи се запознахме. Говорихме си.

— Чудесно! Значи си излязла от посттравматичната амнезия. Не се стряскай! — добавя с усмивка тя. — Нормално е човек да се чувства объркан след нараняване на главата.

Инстинктивно вдигам ръка към главата си и напипвам превръзка. Сигурно яко съм се ударила, когато паднах на стълбите.

— Състоянието ти се подобрява. — Тя ме гали по рамото. — Ще ти донеса пресен портокалов сок.

Някой чука, вратата се отваря и влиза висока слаба жена на петдесет и няколко. Има сини очи, високи скули и вълниста руса коса, започнала да побелява. Облечена е в червено късо палто върху дълга рокля, на врата й се вижда кехлибарен гердан, в ръка стиска хартиен плик.

Това е мама, почти деветдесет и девет процента съм сигурна, че е тя. Не знам защо изобщо се колебая.

— Ама и отоплението тук е едно! — възкликва тя с познатия ми тъничък момичешки глас.

Да, това със сигурност е мама.

— Прилошава ми. — Тя започва да си вее. — Да не говорим, че пътуването дотук ме подложи на невероятен стрес. — Поглежда към леглото, сеща се за нещо и се обръща към Морийн.

— Как е тя?

Морийн се усмихва.

— Днес Лекси е много по-добре. Вече не е така объркана като вчера.

— Слава богу! — Мама заговаря по-тихо. — Все едно че говорех с бавноразвиваща се… или малоумна.

— Лекси не е малоумна — обяснява спокойно Морийн. — Освен това разбира всичко, което казвате.

Истината е, че почти не слушах. Не мога да откъсна очи от мама. Какво й е? Струва ми се различна. По-слаба. И май остаряла. Когато се приближава и светлината от прозореца пада върху лицето й, положението ми се струва още по-зле.

Да не би да е болна?

Не, щях да позная, ако беше болна. Имам чувството, че е остаряла за една нощ. Ще й купя някой хубав крем за лице за Коледа.

— Ето те и теб, миличка — започва тя с висок превзет глас. — Аз съм майка ти. — Подава ми плика, в който има шампоан, и ме целува по бузата. Усещам познатия мирис на кучета и парфюм със зелен чай и роза. Въпреки това очите ми се пълнят със сълзи. Не предполагах, че съм се чувствала толкова изолирана и самотна.

— Здрасти, мамо. — Посягам да я прегърна, но ръцете ми улавят само въздух. Вече се е обърнала настрани и поглежда малкия си златен часовник.

— Мога да остана само минутка — обяснява тя толкова напрегнато, сякаш ако остане повече, светът ще се взриви. — Имам среща с един специалист заради Роли.

— Роли ли?

— От последното котило на Смоуки, миличка. — Мама ме поглежда недоволно. — Нали помниш малката Роли?

Просто не разбирам защо мама си въобразява, че трябва да помня имената на всичките й кучета. Те са поне двайсет, до едно малки хрътки уипет и всеки път, когато се прибера у нас, се оказва, че тя се е сдобила с ново попълнение. Открай време бяхме семейство, което не гледа животни, до лятото, когато навърших седемнайсет. Ходихме на почивка в Уелс и мама взе, че купи едно кутре уипет. За нула време тази работа с кучетата се превърна в мания.

Обичам кучета. Е, търпя ги, освен в случаите, когато шест броя започнат да подскачат върху теб, щом отвориш входната врата. Да не говорим, че всеки път, когато искаш да седнеш на някое канапе или стол, по тапицерията са полепнали кучешки косми. А най-големите подаръци под коледната елха са за кучетата.

Мама изважда билково успокоително от чантата си и изстисква три капки върху езика си, след това шумно издиша.

— Движението беше истински кошмар — заявява тя. — Хората в Лондон са толкова агресивни. Имах много неприятно пререкание с някакъв тип в един ван.

— Какво стана? — питам, макар да знам, че мама ще поклати глава.