Софи Кинсела: Пожелай ми слънчогледи

Излизах с момичетата след работа. Ходихме в някакъв скапан клуб с розов неонов таван… къде беше? Спомням си, че се наливах с коктейли, защото бях нещастна.

Защо съм била толкова вкисната? Какво ли се е случило?

Премиите. Разбира се. Усещам познатото разочарование. А пък Скапаняка Дейв така и не благоволи да дойде. Каква тъпота! Но това съвсем не обяснява защо съм в болница. Мръщя се отново и се опитвам да се съсредоточа. Спомням си, че танцувах като луда на песен на Кайли Миноуг, а после и четирите, хванати за ръце, пяхме „Ние сме семейство“ 3 3 „Ние сме семейство“ — песен от едноименния албум на „Систър Следж“, издаден през 1979 година. — Б.пр. на караоке. Смътно си спомням как хукнах да спра такси.

И това е всичко… абсолютно всичко. Мозъкът ми е празен.

Странна работа. Ще пусна есемес на Фи и ще попитам какво е станало. Посягам към нощното шкафче и не успявам да напипам телефон. Няма го и стола, няма го и скрина.

Къде ми е телефонът? Къде са ми нещата?

Господи! Да не би да са ме обрали? Това трябва да е. Някой тийнейджър с качулка ме е праснал по главата и аз съм тупнала на улицата, след това са викнали линейка и…

Поразява ме още по-противна мисъл. С какво бельо бях?

Изпъшквам тихо. Лоша работа. Ами ако съм била с провисналите сиви гащи и сутиена, който слагам единствено когато кошът за пране е пълен? Ами ако съм била с лимоновата прашка с разръфания ластик и картинките на Снупи?

Едва ли съм била с нещо готино, защото няма да тръгна да се докарвам за Скапаняка Дейв. Това си е чиста проба разхищение. Мръщя се отново и се оглеждам, но от дрехите ми няма и следа. Сигурно лекарите са ги изгорили в специалната пещ за срамно бельо.

Все още нямам представа какво правя тук. Гърлото ме драска. Направо умирам за чаша студен портокалов сок. Като се замисля, къде са лекарите и сестрите? Ами ако умирах?

— Ехо? — провиквам се немощно. Гласът ми звучи така, сякаш някой стърже дървен под с ренде. Чакам отговор, но съм обгърната от пълно мълчание. Сигурна съм, че никой няма да ме чуе през дебелата врата.

След това ми хрумва да натисна копчето. Избирам онова, на което картинката прилича на човек, и след няколко минути вратата се отваря. Получи се! Сивокоса сестра в тъмносиня униформа влиза и ми се усмихва.

— Здравей, Лекси! — поздравява тя. — Добре ли си?

— Ами, да, благодаря. Жадна съм. И ме боли главата.

— Ще ти донеса обезболяващо. — Тя ми донася пластмасова чаша вода и ми помага да се надигна. — Пийни си.

— Благодаря — отвръщам аз, след като поглъщам всичката вода. — Значи… правилно ли познах, че съм в болница? Да не би да е някой СПА център?

Сестрата се усмихва.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но си в болница. Не помниш ли как попадна тук?

— Не — клатя глава. — Малко ми е мътно, ако трябва да сме честни.

— Защото си ударила главата си. Помниш ли катастрофата?

Катастрофа ли? Катастрофа… Неочаквано си припомням всичко. Ами да, разбира се. Тичах да хвана такси, тротоарът и стълбите бяха мокри от дъжда, подхлъзнах се на евтините си ботуши…

Леле боже! Сигурно яко съм си хласнала главата.

— Да. Май да — кимам аз. — Помня някои неща. Колко е часът?

— Осем вечерта.

Осем ли каза тя? Леле! Проспала съм целия ден.

— Аз съм Морийн. — Тя поема празната чаша. — Прехвърлиха те в тази стая преди няколко часа. Вече проведохме няколко разговора.

— Наистина ли? — питам изненадано. — И какво казах?

— Малко фъфлеше, но повтаряше непрекъснато „разръфано“. — Тя се мръщи, защото не е сигурна. — Дали не беше „разбридано“?

Браво! Не само че бельото ми е разръфано, ами обяснявам на непознати с какво съм била облечена.

— Разръфано ли? — Опитвам се да се престоря на объркана. — Нямам представа за какво съм говорила.

— Сега ми изглеждаш добре. — Морийн потупва възглавницата ми. — Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Ако може малко портокалов сок. Не си намирам нито телефона, нито чантата.

— Сигурно всичките ти ценни вещи са прибрани в сейф. Ще отида да проверя. — Тя излиза и аз оглеждам тихата стая, все още малко объркана. Май успях да подредя съвсем малко ъгълче от пъзела. Все още нямам представа в коя болница съм, как съм се озовала тук и дали някой е уведомил семейството ми. Има още нещо, което ме тормози и не ме оставя на мира…

Нямам търпение да се прибера вкъщи. Точно така. Това е. Трябва да се прибера, защото утре трябваше да стана рано. Само че…

Не може да бъде. По дяволите!

Погребението на татко. Беше на следващия ден, в единайсет. Което означава…