Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Пропуснала ли съм го? Насилвам се да стана от леглото, но дори от това незначително усилие започва да ми се вие свят. Най-сетне, с огромно съжаление, се отказвам. Да, пропуснала съм го. Вече не мога да направя нищо.

Не че познавах татко. Той не се задържаше много, беше ми по-скоро като чичо, от онези весели закачливи чичовци, които носят сладки по Коледа и миришат на алкохол и цигари.

Не изпаднах в шок, когато научих, че е починал. Правили са му операция на сърцето, за да му сложат байпас, а всички знаят, че рискът при тези операции е петдесет на петдесет. Въпреки това трябваше да бъда до мама и Ейми. Ейми е едва на дванайсет, срамежлива и затворена. Представям си я застанала в крематориума до мама, намусена под дългия бретон, стиснала опърпаното плюшено лъвче. Все още не е готова да види ковчега на баща си, не и без голямата й сестра да я държи за ръката.

Докато лежа и си представям как се опитва да се преструва на смела и пораснала, усещам как по бузата ми се стича сълза. Днес е погребението на татко, а аз съм в болница с главоболие и сигурно със счупен крак или нещо друго счупено. А който ме е обрал, сигурно ми е задигнал кредитните карти, телефона и новия несесер с гримове.

А гаджето ми снощи ми върза тенекия. Никой не идва да ме види, сещам се аз. Къде са разтревожените ми приятели, къде са хората от семейството ми, защо не са се скупчили около леглото, защо не ми държат ръката?

Може би мама е на погребението с Ейми, а пък Скапаняка Дейв да ходи да се гръмне. Ами Фи и останалите? Те къде са се дянали? Като се сетя как ходихме заедно да видим Дебс, когато отиде да й извадят врасналия в кожата нокът на крака. Бяхме буквално задръстили коридора, занесохме й кафе от „Старбъкс“, списания, а когато оздравя, й направихме подарък педикюр. И това за един нищо и никакъв нокът на крака.

А пък аз съм била в безсъзнание, сложили са ми дори система. Очевидно на никого не му пука. Браво. Направо върхът!

Нова сълза се стича по лицето ми и в този момент вратата се отваря и влиза Морийн. Носи поднос и плик, на който е написано с маркер „Лекси Смарт“.

— Боже! — ахва тя и бързо избърсва очите ми. — Боли ли те? — Подава ми таблетка и малка чашка вода. — Това ще помогне.

— Много благодаря. — Изпивам хапчето. — Не е заради болката. Виновен е животът ми. — Разпервам безпомощно ръце. — Как може да е толкова мизерен от начало до край!

— Разбира се, че не е — уверява ме Морийн. — Може и да ти се струва зле…

— Повярвай ми. Много е зле.

— Сигурно…

— Така наречената ми кариера пропада, снощи гаджето ми върза тенекия, да не говорим, че нямам никакви пари. А от мивката ми капе ръждива вода и наводнява долния апартамент — добавям и потръпвам ужасена. — Сигурно съседите ще ме съдят. А татко току-що почина.

Следва мълчание. Морийн е напълно слисана.

— Доста неприятно — отбелязва най-сетне тя. — Нещата ще се оправят.

— И приятелката ми Фи така казва! — Спомням си бляскавите очи на Фи, докато стояхме снощи под дъжда. — А виж, че се озовах в болница! — Замахвам отчаяно с ръка. — И как точно ще се оправят нещата?

— Не мога да ти кажа, миличка — Морийн върти отчаяно очи.

— Всеки път, когато си кажа, че нещата са кофти, те стават още по-кофти! — Издухвам си носа и въздишам дълбоко. — Щеше да е върхът, ако поне веднъж, поне един-единствен път животът си дойдеше на мястото, ей така, сякаш някой е махнал с вълшебна пръчица.

— Е, остава ни надеждата, нали? — Морийн ми се усмихва съчувствено и подава ръка, за да вземе чашката.

Пода вам й я и в този момент забелязвам ноктите си. Мама му стара! Какво, по дяволите…

Ноктите ми открай време са били изгризани и аз винаги се опитвам да ги скрия. Само че сега изглеждат великолепно оформени, лакирани в бледорозово… и дълги. Зяпвам ги напълно изумена и се опитвам да си обясня какво се е случило. Да не би да сме ходили на среднощен маникюр, забравила ли съм нещо? Да не би да съм си направила ноктопластика? Сигурно са изнамерили някоя невероятна нова техника, защото изобщо не виждам мястото, където са скачени.

— Донесох ти и чантата — добавя Морийн и оставя плика на леглото. — Ще отида да ти донеса сок.

— Благодаря — поглеждам изненадано плика. — Благодаря за чантата. Мислех, че са ме обрали.

Ето ти нещо хубаво. Поне чантата е в мен. Ако имам късмет, телефонът ще е все още зареден и ще мога да пусна няколко есемеса… В момента, в който Морийн отваря вратата, за да излезе, посягам към плика и вадя елегантна чанта на „Луи Вюитон“ с кожени дръжки, лъскава и безкрайно скъпа.