Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Да не говорим по този въпрос, миличка — тя се мръщи, сякаш някой я е накарал да си припомни кошмара, преживян в концентрационен лагер. — Най-добре да забравим.

За мама прекалено много неща са прекалено болезнени, затова не говори за тях. Като например как новите ми сандали са могли да станат на нищо миналата Коледа. Или как общинският съвет редовно се оплаквал от кучетата на улицата. Или от хаоса в живота, не в нейния, а по принцип.

— Нося ти картичка. — Тя бръква в чантата си. — Къде се дяна? От Андрю и Силвия.

Наблюдавам я учудено.

— Андрю и Силвия, съседите! — уточнява тя, сякаш е очевидно. — Живеят до нас.

Съседите ни не се казват Андрю и Силвия. Много добре помня — Филип и Маги.

— Мамо…

— Както и да е, пращат ти много поздрави — прекъсва ме тя. — Андрю иска да го посъветваш за ските.

Ски ли? Че аз не карам ски.

— Мамо… — Вдигам ръка към челото си, забравила за раната, и се мръщя от болка. — За какво говориш?

— Готово! — Морийн се връща с портокаловия сок. — Доктор Хармън идва, за да те прегледа.

— Трябва да вървя, миличка. — Мама се изправя. — Оставих колата на улицата и се наложи да платя безобразни осем лири. Не ги е срам!

Тук нещо не е наред. Таксата не е осем лири. Не е ли петарка, не че някога съм се качвала на кола…

Стомахът ми се свива. Господи! Мама е започнала да изкукуригва. Това е. Сигурно я хваща старческа склероза, а е едва на петдесет и четири. Ще трябва да поговоря с някого от лекарите за нея.

— Ще се върна с Ейми и Ерик — обяснява тя и тръгва към вратата.

Ерик ли? Понякога кръщава кучетата си с много странни имена.

— Добре, мамо — усмихвам се подигравателно. — Нямам търпение.

Отпивам глътка сок и се чувствам напълно разбита. Всички си мислят, че майките им са малко луди. Само че моята е много луда. Ами ако се наложи да я изпратя в старчески дом? Какво ще правя с кучетата?

Почукване на вратата прекъсва мислите ми, влиза млад лекар с тъмна коса, последван от трима в престилки.

— Здрасти, Лекси — поздравява бързо той. — Аз съм доктор Хармън, един от невролозите. Това са Никол, медицинска сестра, и Даяна и Гарт, стажанти. Как се чувстваш?

— Добре, като изключим, че нещо не е наред с лявата ми ръка — признавам аз. — Все едно че съм спала върху нея и сега не иска да помръдне.

Вдигам ръка, за да демонстрирам, и отново прелестният маникюр ме стряска. Трябва да разпитам Фи къде сме ходили снощи.

— Така — кима лекарят. — Ще се погрижим. Може да се наложи да отидеш на физиотерапия. Първо обаче искам да ти задам няколко въпроса. Не се притеснявай, че някои ще ти се сторят глупави. — Той ми отправя професионалната си усмивка и аз оставам с чувството, че поне хиляда пъти преди е казвал на пациенти същите думи. — Ще ми кажеш ли как се казваш?

— Името ми е Лекси Смарт — отвръщам бързо. Доктор Хармън кима и щраква с пръсти.

— Кога си родена?

— През 1979 година.

— Браво. — Драсва нещо в бележника си. — Виж, Лекси, когато си катастрофирала, си ударила главата си в предното стъкло. На мозъка ти имаше лек оток, но ми се струва, че си извадила късмет. Затова се налага да направим някои изследвания. — Той стисва химикалката. — Гледай върха на химикалката, докато я местя наляво и надясно…

Лекарите не ти позволяват да вмъкнеш и дума, нали?

— Извинете! — махам с ръка, за да привлека вниманието му. — Май ме бъркате с някоя друга. Не съм катастрофирала с никаква кола.

Доктор Хармън се мръщи и прехвърля две страници от папката, която държи.

— Тук пише, че пациентката е ранена по време на катастрофа. — Вдига поглед и очаква потвърждение.

Защо пита сестрите? Аз съм потърпевшата.

— Значи са записали грешно — заявявам непоколебимо. — Бях в един клуб с приятелки, тичах, за да хвана такси, и паднах. Това е. Спомням си много добре.

Доктор Хармън и Морийн си разменят удивени погледи.

— Със сигурност става дума за катастрофа — прошепва Морийн. — Единият автомобил е ударил другия отстрани. Бях в спешното, когато я докараха. И нея, и другия шофьор. Той има леко нараняване на ръката.

— Не е възможно да съм катастрофирала. — Опитвам се да бъда търпелива. — Първо, нямам кола. Освен това не шофирам!

Имам намерение да взема книжка някой ден. А след като животът в Лондон и уроците са толкова скъпи, не мога да си го позволя, да не говорим, че не съм и помисляла да си купувам автомобил.

— Значи нямаш… — Доктор Хармън отваря нова страница и присвива очи към написаното. — Мерцедес кабриолет.