Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Значи наистина е 2007 година. Което означава, че съм… Господи! На двайсет и осем съм. Вече съм стара.

Направиха ми чаша приятен силен чай. Чаят лекува амнезията, нали?

Я престани! Не ставай саркастична! Благодарна съм им, че ми донесоха чай. Поне е нещо познато. Поне е нещо истинско.

Докато доктор Хармън обяснява за неврологичните изследвания и сканирането на мозъка, успявам да запазя самообладание. Кимам спокойно, сякаш искам да кажа: „Няма проблем. Всичко разбирам.“ Въпреки това не ми е никак спокойно. Истината непрекъснато ми напомня за себе си, докато накрая ми прилошава.

Когато най-сетне пейджърът му изпиуква, усещам огромно облекчение. Писна ми от толкова приказки. Вече не следя какво ми говори. Отпивам глътка чай и се отпускам на възглавниците.

Добре, взимам си обратно думите за чая. Това е най-вкусното нещо, което съм опитвала от доста време насам.

Смяната на Морийн е свършила и русата сестра — Никол, остана при мен да драска нещо по картона.

— Как се чувстваш?

— Странно, ама много странно. — Опитвам се да се усмихна.

— Нищо чудно. — Тя се усмихва състрадателно. — Просто се успокой. Не се напрягай. Има много неща, с които трябва да свикнеш.

Наблюдавам я как поглежда часовника си и записва времето.

— Когато хората имат амнезия — продължавам аз, — спомените им връщат ли се?

— Обикновено се връщат — тя кима уверено.

Затварям очи и се опитвам да си припомня миналото. Чакам нещо да се появи, за да го сграбча отчаяно.

Само че нищо не изплува. Оставам си потънала в черното нищо.

— Разкажи ми за 2007 година. — Отварям очи. — Кой е министър-председател? Кой е президент на Америка?

— Тони Блеър — отвръща Никол. — И президент е Буш.

— А, същите, значи. — Започвам да се чудя какво да попитам. — Разрешиха ли въпроса с глобалното затопляне? Намериха ли лек за СПИН?

Никол свива рамене.

— Още не са.

Човек би предположил, че са се случили повече неща за три години. Очаквах светът да е мръднал напред. 2007 година май не ме впечатлява особено.

— Искаш ли да ти донеса някое списание? — пита Никол. — После ще ти донеса закуска. — Тя излиза, а когато се връща, ми носи брой на „Хелоу!“. Преглеждам заглавията на корицата и изпадам в шок.

— „Дженифър Анистън и новият мъж в живота й“ — чета на глас. — Какъв е този нов мъж? Защо й е нов мъж?

— А, да — Никол проследява незаинтересовано погледа ми. — Тя нали се раздели с Брад Пит.

— Дженифър и Брад са се разделили? — възкликвам аз. — Не е възможно! Как са могли?

— Той се свали с Анджелина Джоли. Имат дъщеря.

— Не може да бъде! Джен и Брад бяха съвършената двойка! Изглеждаха толкова добре, сватбата им беше чудесна и всичко останало…

— Вече се разведоха — Никол свива рамене, сякаш това е нищо работа.

Не мога да го преживея. Дженифър и Брад са се развели. Светът е съвсем различен.

— Вече всички свикнаха — обяснява Никол спокойно. — Ще ти донеса закуската. Каква предпочиташ? Типично английска, континентална или плодове? Може би и трите?

— Континентална, ако обичаш. Много ти благодаря. — Отварям списанието, след това го затварям. — Чакай малко. Плодове ли каза? Да не би здравната каса да е забогатяла?

— Тук не сме към здравната каса. — Тя се усмихва. — Ти си в частното крило.

— Частно ли? Не мога да си позволя да платя такива разходи.

— Ще ти долея чай. — Тя грабва елегантния порцеланов чайник и започва да налива.

— Стоп! — възкликвам паникьосана. Не мога да пия повече чай. Сигурно струва по петдесет кинта на чаша.

— Нещо не е наред ли? — пита изненаданата Никол.

— Не мога да си позволя всичко това — обяснявам засрамено. — Много се извинявам, не знам защо съм в тази хубава стая. Би трябвало да съм в обикновена. Веднага ще се преместя…

— Всичко се покрива от частната ти здравна застраховка — обяснява още по-изненадано тя. — Не се притеснявай.

— Така ли? — Напълно шашната съм. — Добре.

Значи имам частна здравна застраховка.

— Добре.

Частна застраховка, значи. Естествено. Вече съм на двайсет и осем. Разумен човек съм.

На цели двайсет и осем години съм.

Чак сега се опомням, сякаш истината ме е зашлевила през лицето. Аз съм различен човек. Вече не съм аз.

Всъщност аз съм си аз, но съм двайсет и осем годишна аз. Не знам каква, по дяволите, съм точно. Поглеждам внимателно двайсет и осем годишната си ръка, сякаш тя ще ми подскаже нещо. Очевидно човек, който може да си позволи здравна застраховка, обикновено има хубав маникюр и…