Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Здравейте! — махам притеснено с ръка.

— Чухме за катастрофата, Лекси. — Треньорката се приближава с усмивка. Тя е слаба жена с късо подстригана руса коса. — Днес не се претоварвай. Прави само асаните, които ти допадат. Започваме от седнало положение…

— Добре, благодаря.

— Опитваме се да предизвикаме спомените й да се върнат — продължава да бърбори Розали. — Затова ви моля да се държите естествено.

Останалите махат с ръце, а аз се стоварвам на най-близката постелка. Физическите упражнения никога не са били силната ми страна. Просто ще правя като другите, доколкото мога. Протягам крака, навеждам се и се опитвам да ги достигна ръце, макар да знам, че е невъзможно…

Леле боже! Докосвам пръстите на краката си. Всъщност… Мога да допра коленете си с чело. Какво ми става?

В пълно недоумение правя следващото движение и се оказва, че мога да направя и него! Леле, че съм гъвкава! Тялото ми заема всяка поза с лекота, помня всичко отлично, макар да си мисля, че е невъзможно.

— И сега за онези, които имат желание — обяснява инструкторката, — поза танцьор…

Предпазливо започвам да тегля глезен и той ме слуша! Успявам да го вдигна над главата си! Имам желание да се развикам: „Вижте ме всички!“

— Не се претоварвай, Лекси! — притеснява се инструкторката. — Забави темпото. Тази седмица няма да правим шпагати.

Не може да бъде! Да не би да иска да ми каже, че мога да правя и шпагат!

По-късно, докато съм в съблекалнята, не мога да си намеря място от възторг. Заставам пред огледалото, суша си косата и наблюдавам как придобива вече познатия ми кестеняв оттенък.

— Направо не мога да повярвам — доверявам на Розали. — Винаги съм била пълна нула.

— Сладурче, на теб ти идва отвътре! — Розали се маже с тоалетно мляко за тяло. — Ти си най-добрата от цялата група.

Изключвам сешоара, прокарвам пръсти през сухата си коса и оглеждам отражението си. Поне за милионен път погледът ми се задържа на блестящите бели зъби и на плътните розови устни. Устата ми изобщо не беше такава през 2004 година. Сигурна съм.

— Розали — шепна аз. — Може ли да ти задам един… личен въпрос?

— Разбира се — шепне в отговор тя.

— Аз някога правила ли съм си нещо? Нещо на лицето? Като например инжекция с ботокс? Или… — Продължавам още по-тихо и не мога да повярвам, че питам. — Някоя операцийка?

— Сладурче! — поглежда ме ужасена Розали. — Шшш! — тя поставя пръст на устните си.

— Ама…

— Шшш! Разбира се, че не сме си правили нищо! Всичко по нас е сто процента естествено — намига ми тя.

Това намигане какво трябва да означава?

— Розали, трябва да ми кажеш дали съм си правила нещо… — Млъквам, разсеяна от отражението си в огледалото. Без дори да забележа, съвсем автоматично вадех фиби от купата пред мен и си оправях косата на автопилот. За около трийсет секунди бях направила съвършен кок. Как, по дяволите, стана?

Докато оглеждам ръцете си, усещам как в мен се надига истерия. Какво друго умея да правя? Да разглобявам бомби може би? Да убия човек с един удар на ръката?

— Какво става? — пита Розали и проследява погледа ми.

— Току-що си вдигнах косата. Виж. Направо невероятно. Никога преди не съм я правила по-добре.

— Напротив — тя не може да повярва, — че нали я правиш така всеки ден.

— Просто не помня. Все едно че някоя супер жена е обладала тялото ми. Мога да ходя на токове, да вдигам косата си, мога да правя шпагат… Това са все умения на супер жена. Това не съм аз.

— Сладурче, ти си, разбира се. — Розали стиска ръката ми. — Свиквай!

Обядваме в заведение за диетични храни и си приказваме с две момичета, които очевидно ме познават, а след това Розали ме откарва вкъщи. Докато сме в асансьора, неочаквано ме наляга умора.

— Кажи сега — ухилва се Розали, когато влизаме у нас. — Искаш ли да погледнеш дрехите си още веднъж? Какво ще кажеш за банските костюми?

— Трябва да ти призная, че се чувствам като пребита — обяснявам притеснено. — Имаш ли нещо против да си почина малко?

— Не, разбира се — тя ме гали по ръката. — Ще те чакам тук, за да съм сигурна, че всичко е наред…

— Стига де — усмихвам се аз. — Няма проблем, нали Ерик ще се прибере скоро. Много ти благодаря, Розали. Толкова си мила.

— Мило момиче — тя ме прегръща и посяга към чантата си. — Ще ти се обадя. Да се пазиш! — Тъкмо прекрачва прага, когато ми хрумва нещо.

— Розали! — викам я аз. — Какво да сготвя на Ерик за вечеря?

Тя се обръща и ме поглежда напълно объркана. Предполагам, че просто не е очаквала подобен въпрос.