Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Господи! Успях! Вървя на висок ток!

— Видя ли — ликува Розали. — Нали ти казах! Ти си родена за високи токове.

Стигам до другия край на стаята, завъртам се и се връщам обратно, а по лицето ми се разлива победоносна усмивка. Чувствам се като манекенка.

— Успях! Лесно е!

— Ура! — Розали вдига ръка, за да перне дланта ми. Отваря чекмедже, вади спортния ми екип и го натъпква в малък сак. — Хайде, да вървим!

Отиваме до фитнес центъра с колата на Розали. Оказва се, че тя кара огромен „Рейндж Роувър“. Регистрационният номер РОЗ 1, а на задната седалка са нахвърляни пликове от маркови магазини.

— Кажи с какво се занимаваш — питам, докато тя шофира по разделителната линия между две платна.

— Работя най-вече като доброволка — кима доволно Розали.

— Иха! — Засрамвам се, защото тя никак не ми прилича на жена, която се занимава с доброволен труд в полза на благотворителни организации, което показва колко съм предубедена. — И къде?

— Планирам различни събития.

— Към някоя определена благотворителна организация ли?

— Не, най-вече за приятели. Нали се сещаш? Някои имат нужда от помощ при аранжировката на цветята, при избора на поканите… всичко необходимо… — Розали се усмихва замечтано на шофьора на камион. — Моля те, господин Шофьор, пусни ме да се престроя… благодаря ти! — Тя кривва в съседната лента и му праща въздушна целувка.

— От време на време помагам и в компанията — добавя тя. — Ерик е невероятно сладурче, винаги ме моли за помощ, когато организират някой обяд, нали се сещаш. По дяволите, ремонтират пътя! — Тя навива волана в обратната посока, а маневрата й предизвиква какофония от гневни клаксони, затова тя усилва радиото.

— Значи харесваш Ерик? — опитвам се да задам въпроса небрежно, макар че нямам търпение да разбера какво е мнението й за него.

— Той е съвършеният съпруг. Просто съвършен! — Тя набива спирачки пред пешеходна пътека. — Докато моят е истинско чудовище.

— Сериозно? — ахвам аз.

— Не забравяй, че и аз съм чудовище. — Розали се врътва към мен и сините й очи издават, че е много сериозна. — Толкова сме непостоянни. Ту не можем да се търпим, ту сме луди един за друг. Пристигнахме! — Тя завива в един паркинг, без да се съобразява с останалите шофьори, спира до порше и изключва двигателя.

— Ти не се притеснявай — успокоява ме Розали, докато ме побутва напред. — Знам, че ще ти бъде безкрайно трудно, затова аз ще обясня каквото трябва… Здрасти! — Тя нахлува на рецепцията с кожени столове и воден кът.

— Здравейте, дами! — лицето на рецепционистката грейва, когато ме вижда.

— Лекси! Горкичката! Чухме за катастрофата. Добре ли си?

— Добре съм, благодаря — усмихвам се неуверено. — Много благодаря за цветята…

— Горката Лекси има амнезия — заявява гръмко Розали. — Не помни фитнеса. Не помни абсолютно нищо. — Тя се оглежда, сякаш за да подчертае думите си. — Не помни нито вратата, нито… растението… — Тя насочва пръст към саксията с папрат.

— Мили боже!

— Знам — Розали кима сериозно. — За нея това е истински кошмар. — Обръща се към мен: — Спомни ли си нещо, Лекси?

— Не съвсем.

Всички на рецепцията са ме зяпнали. Чувствам се като почетен член на клуба на откачените циркаджии.

— Хайде! — Розали ме дръпва за ръката. — Да се преоблечем. Може да си спомниш нещо, щом започнеш тренировката.

Съблекалните са най-просторните, които някога съм виждала, съчетание от дърво и мозаечни плочи, от скрити високоговорители се носи тиха музика. Пъхвам се в една от кабинките и навличам клин. След това слагам трико.

Трикото е прашка, забелязвам ужасена аз. Дебелият ми задник ще лъсне и край! Не мога да облека това чудо.

Лошото е, че не си нося нищо друго. Навличам го с неудоволствие, след това се измъквам от кабинката, покрила очите си с ръце. Сигурно съм страшна гледка. Броя до пет, след това се насилвам да погледна.

Всъщност съвсем не изглеждам зле. Слаба съм, висока съм, просто съм различна. За опит вдигам ръка и се очертава бицепс, който досега не съм предполагала, че съществува. Зяпвам мускула изумена.

— Готова ли си? — Розали отново се лепва за мен, този път в клин и късо горнище. — Насам… — побутва ме към просторно помещение, където добре поддържани жени са се наредили на постелки за йога.

— Много се извиняваме за закъснението — провиква се тя и оглежда присъстващите, — само че Лекси има амнезия. Не помни нищо. Не помни и вас.

Имам чувството, че Розали се забавлява царски.