Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Знам — обаждам се аз. — Много е странно.

— Това така ли ще остане?

— Паметта ми може да се върне, но никой не знае кога. И дали изобщо ще стане и дали ще си припомня всичко.

— Като изключим това, ти добре ли си?

— Да, само че едната ми ръка е по-бавна — вдигам лявата си ръка, за да й покажа. — Трябва да правя някакви психарски упражнения. — Свивам ръка, както ми показа физиотерапевтът, а Розали ме наблюдава с неприкрит ужас.

— Кошмар — въздиша тя.

— Основният проблем е… не помня нищичко от живота си от 2004 година насам. Всичко е една голяма черна дупка. Лекарите казват, че ако говоря с приятели и си създам ясна картина, тогава може би ще предизвикам спомените и те ще се върнат.

— Разбира се — кима Розали. — Чакай да ти разкажа. Откъде да започна? — Тя се навежда нетърпеливо напред.

— Ами… — замислям се за момент. — Как се запознахме с теб?

— Преди около две години и половина — кима Розали. — Беше на един коктейл и Ерик каза: „Това е Лекси.“ Аз отговорих: „Здрасти!“ Така се запознахме — тя грейва.

— Ясно — свивам притеснено рамене. — Наистина не помня.

— Бяхме у Труди Суонсън. Сещаш ли се, била е стюардеса и се запознала с Ейдриън при полета за Ню Йорк. Всички разправят, че го бройнала в мига, в който зърнала черната му кредитна карта „Амекс“… — тя замълчава, сякаш за пръв път съзнава колко важна информация знае. — Значи не помниш клюките, така ли?

— Ами… не.

— Господи. — Розали рязко изпуска сдържания въздух. — Да знаеш колко много имам да ти разказвам. Откъде да започна? Вземи мен. — Тя вади химикалка и започва да пише. — И съпруга ми Клайв, и противната му бивша, Давина. Чакай само да ти разкажа за нея. Следват Джена…

— Излизаме ли с другите ми приятелки? — прекъсвам я аз. — С Фи и Каролин? Ами с Дебс? Ти познаваш ли ги?

— Каролин ли? Каролин казваш — Розали потраква с химикалката по зъбите си и се мръщи. — Да не би да говориш за очарователната французойка от фитнеса?

— Не, говоря за Каролин от службата. И Фи. Сигурно съм ги говорила за тях. Трябва да съм ти говорила. С Фи сме приятелки от… излизаме заедно всеки петък…

Розали ме гледа недоумяващо.

— Миличка, честно казано никога не си ги споменавала. Доколкото знам, ти никога не излизаш с колегите си.

— Чакай малко. Това е традиция. Обикаляме клубовете, контим се и пием коктейли…

Розали избухва в смях.

— Лекси, никога не съм те виждала да близваш коктейл! Вие двамата с Ерик пиете само бяло вино.

Вино ли? Невъзможно! За какво вино става въпрос?

— Изглеждаш ми объркана — започва да се притеснява Розали. — Да не би да те заливам с прекалено много информация? Забрави клюките. — Тя отмества листа, на който виждам, че е написала дълъг списък с имена, срещу които е надраскала „мръсница“ или „сладурана“. — Какво ти се прави?

— Какво правим, когато сме заедно?

— Точно така! — Розали се замисля за няколко секунди, а след това погледът й просветва. — Отиваме на фитнес.

— На фитнес ли? — повтарям аз и се опитвам да се престоря на радостна. — Точно така. Значи ходим често на фитнес, така ли?

— Сладурче, това е голямата ти страст. Тичаш през ден по час в шест сутрин.

— Шест сутринта ли? Аз, да тичам?

Аз никога не тичам. Освен че е досадно, е и тъпо, защото циците ти се подмятат. Веднъж тичах километър и половина, ей така, за кеф, заедно с Фи и Каролин, и за малко да умра. Поне бях по-добра от Фи, която се отказа две минути след като започна и вървя до края с цигара в ръка, а след това се скара с организаторите и й беше забранено повече да участва в благотворителни събития, организирани в помощ на борбата с рака.

— Не се притеснявай, днес ще правим нещо спокойно, за почивка — решава Розали. — Ще отидем на масаж или на час по стреч. Грабвай екипа, тръгваме.

— Добре — колебая се. — Малко се притеснявам… просто не знам къде ми стои екипът. Гардеробите в спалнята са пълни с дрехи на Ерик. Не мога да намеря къде са моите.

Розали остава с отворена уста.

— Не знаеш къде са ти дрехите? — В огромните й сини очи бликват сълзи и тя започва да си вее с ръка. — Много се извинявам — хълца тя. — Едва сега си давам сметка колко ужасно се чувстваш. Да забравиш целия си гардероб! — Тя си поема дълбоко дъх, стяга се и стиска ръката ми. — Ела с мен, сладурче. Ще ти покажа.

Всичко е ясно. Не съм могла да открия дрехите си, защото не са били в гардероб, а в цяла стая, зад врата, маскирана като огледало. А им е отделена цяла стая, защото са невероятно много.