Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Докато оглеждам рафтовете с дрехи, направо ми прималява. Никога през живота си не съм виждала толкова много дрехи, не и извън магазин. Колосани бели ризи, черни панталони с ръбове, костюми в бежово и кремаво. Вечерни тоалети от дантела и органза. За чорапите има отделно чекмедже. Грижливо сгънатите бикини са с етикет на „Ла Перла“. Всичко, което погледна, ми се струва чисто ново и безупречно. Няма износени дънки, няма размъкнати анцузи, няма удобни стари пижами.

Преглеждам саката и ако не бяха различните копчета, щях да реша, че са еднакви. Не мога да повярвам, че харча толкова пари за дрехи и те всички са в разни нюанси на бежовото.

— Какво ще кажеш? — Розали ме наблюдава с блеснали очи.

— Невероятно!

— Ан има страхотен усет — кима компетентно тя. — Ан е личната ти стилистка. Тя ти избира дрехите.

— Имам човек, който ми избира дрехите, така ли?

— Само за основните неща всеки сезон… — Розали вади тъмносиня рокля с тънки презрамки и дискретни къдри по края. — Погледни, това е роклята, с която беше облечена, когато се запознахме. Спомням си, че си казах: „Значи това е момичето, по което е хлътнал Ерик.“ Всички на партито говореха само за теб! Лекси, държа да ти кажа, че когато вие двамата се оженихте, много момичета бяха адски нещастни… — Тя посяга към дълга черна официална рокля. — Това беше роклята ти за моята вечер на загадките и убийствата. — Тя я налага на мен. — Беше с кожена наметка и перли… помниш ли?

— Май не.

— Ами тази на „Катрин Уокър“? Не може да не я помниш. Ами „Роланд Море“?… — Розали продължава да вади рокля след рокля, ала за мен до една са непознати. Накрая вади специален калъф за дрехи и ахва: — Сватбената ти рокля! — Бавно, с истинско страхопочитание тя дръпва ципа и изважда бялата копринена рокля, която вече съм виждала на дивидито. — Не ми казвай, че не я помниш.

Оглеждам роклята и се опитвам да наложа на спомените си да се върнат… но така и не се получава нищо.

— Господи! — Розали притиска ръка към устата си. — Двамата с Ерик трябва да подновите брачните си клетви! Аз ще организирам всичко! Ще бъде в японски стил. Ти ще си в кимоно…

— Може би — прекъсвам я аз. — Още е много рано. Ще си помисля.

— Хм — личи си, че Розали е разочарована, докато прибира сватбената ми рокля. След малко лицето й светва. — Пробвай обувките. Не може да не си спомниш обувките.

Хуква към другия край на стаята и отваря някакъв шкаф. Напълно слисана съм. Никога през живота си не съм виждала толкова много обувки. Всички са подредени в спретнати редички, повечето са с високи токове. Как е възможно да съм се обзавела с обувки с високи токове?

— Направо невероятно! — обръщам се към Розали. — Че аз дори не мога да ходя на висок ток. Един господ знае защо съм ги купила.

— Можеш, и още как — кокори се Розали. — Разбира се, че можеш.

— Не мога — клатя глава. — Открай време не мога да ходя на токове. Падам, кривя си глезените, пристъпвам като патица…

— Сладурче, че ти буквално живееш на токове. Беше с тези последния път, когато обядвахме заедно. — Тя вади чифт черни лачени обувки с дванайсет сантиметров ток. Дори не бих ги погледнала, ако тръгна да си купувам обувки.

Подметките са изтъркани. Етикетът отвътре е обезцветен. Някой ги и носил здравата. Да не би да съм аз?

— Обуй ги! — настоява Розали.

Внимателно изхлузвам мокасините и пъхвам стъпало в острата обувка. В същия момент се килвам на една страна и се хващам за Розали.

— Виждаш ли, дори не мога да пазя равновесие.

— Можеш, Лекси — заявява тя. — Нали съм те виждала.

— Не мога — опитвам се да ги сваля, но Розали ме стисва за ръката.

— Недей! Не се отказвай, сладурче. Това са твоите обувки. Трябва да отключиш спомена!

Опитвам се да пристъпя отново, но глезенът ми се огъва като пластмасов.

— Няма смисъл — въздишам разочаровано. — Просто не са за мен.

— Напротив. Пробвай отново! Открий центъра на тежестта! — Розали говори така, сякаш сме на тренировка за Олимпийските игри. — Ще се справиш, Лекси.

Ситня предпазливо до другия край на стаята и стисвам за опора едно перде.

— Никога няма да се науча — оплаквам се аз.

— Разбира се, че ще се научиш. Просто не мисли за тях. Съсредоточи се над нещо друго. Сетих се! Да изпеем някоя песен! Земя на надежда и величие… Хайде, Лекси, пей!

Запявам, макар и с неудоволствие. Дано Ерик да не е монтирал скрита камера.

— Сега върви! — Розали ме побутва леко. — Хайде!

— Земя на надежда и величие… — Опитвам се да се съсредоточа над песента. Пристъпвам напред. След това правя нова крачка, а след нея и още една.