Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Знаеш ли какво обича? — усмихвам се смутено.

— Сладурче… — Розали мига слисана. — Сладурче, ти не приготвяш вечерята. Това е задължение на Джана, икономката. Сигурно в момента е на пазар, след малко ще се върне, ще сготви, ще ви оправи леглото…

— Да, разбира се! — кимам, сякаш всичко това е в реда на нещата.

Леле боже! Това е съвършено нов живот. Че аз не съм имала и чистачка, камо ли икономка, която поддържа целия дом.

— Тогава ще полегна — заявявам аз. — Чао.

Розали ми праща въздушна целувка и хлопва вратата, а аз отивам в спалнята, която е в кремаво в съчетание с тъмно дърво, а леглото е невероятно голямо. Нали Ерик настоя да се настаня в спалнята. Колко е благороден! Стаята за гости също е огромна, към нея има дори джакузи, така че той няма защо да се оплаква.

Изритвам високите обувки, пъхвам се под завивката и веднага усещам как ме обзема спокойствие. Това е най-удобното легло, в което някога съм спала. Намествам се и се наслаждавам на гладките чаршафи и меките възглавници. Страхотно! Затварям очи, за да подремна. Не повече от десетина минути.

Когато се събуждам, цари сумрак и пред стаята се чува потракване на съдове.

— Мила? — долита глас отвън. — Будна ли си?

— Да. — Опитвам се да стана и потривам очи. — Да… здрасти.

Вратата се отваря и влиза Ерик. Носи поднос и плик.

— Спиш от часове. Нося ти вечеря — тръгва към леглото и оставя подноса и се пресяга към нощната лампа. — Нося ти китайска супа с пиле.

— Много обичам китайските супи! — възкликвам очарована аз. — Благодаря!

Ерик се усмихва и ми подава лъжицата.

— Розали ми каза, че днес сте ходили във фитнеса.

— Да, беше страхотно! — Гребвам лъжица супа и тя се оказва великолепна. Господи, колко гладна съм била. — Ерик, би ли ми подал малко хляб? — вдигам глава. — Така ще мога да си топна.

— Хляб ли? — Ерик се мръщи и очевидно не може да повярва. — Мила, в тази къща не държим хляб. И двамата сме на диета и не ядем въглехидрати.

А, да. Забравих за тази работа с въглехидратите.

— Добре! — усмихвам се и гребвам нова лъжица супа. Няма проблем. Ще ям без въглехидрати.

— Това ми напомня, че ти нося едно малко подаръче — усмихва се той. — Всъщност подаръците са два. Първият…

Той бръква в плика и вади книга, листата й са свързани с халки. Подава ми я с огромно удоволствие. На корицата виждам наша снимка от сватбата, а отдолу е написано:

Ерик и Лекси Гардинър: Брачно ръководство.

— Помниш ли, когато лекарят ни предложи да записваме подробности от съвместния ни живот? — пита гордо Ерик. — Направих тази книжка специално за теб. Ако имаш някакви въпроси за брака ни и живота ни, отговорът би трябвало да е вътре.

Отварям на първа страница и там пише:

Ерик и Лекси

По-добър брак за по-добър свят

— Имаме си мото, така ли? — питам малко объркана.

— Преди малко ми хрумна — свива скромно рамене той. — Какво ще кажеш?

— Супер! — разгръщам книгата. На някои от страниците има заглавия, на други — снимки, дори начертани на ръка диаграми. Има глави, посветени на ваканции и празници, на семейството, на прането, на уикендите…

— Подредих всичко по азбучен ред — обяснява Ерик. — И съм направил индекс. Би трябвало да е съвсем просто.

Отварям на индекса и преглеждам разсеяно написаното.

Домати — стр. 5, 23 Прашки — вж. Барбекю Език — стр. 24

Език ли? Веднага отварям на стр. 24.

— Недей да започваш веднага — Ерик се протяга и внимателно затваря книгата. — Трябва да похапнеш и да поспиш.

Остава да проверя какво е включено в „Език“ по-късно, когато него го няма.

Дояждам супата и се облягам назад с доволна въздишка.

— Много ти благодаря, Ерик. Беше чудесна.

— Няма защо, мила — Ерик поема подноса и го оставя на нощното шкафче. В този момент забелязва обувките ми. — Лекси! — усмихва се. — Обувките се прибират в гардеробната.

— А, така ли? — хлъцвам аз. — Извинявай.

— Няма проблем. Имаш да учиш много. — Приближава се до леглото и бръква в джоба. — А сега втория ми подарък. — вади малка кожена кутийка за бижута.

Надниквам вътре и не мога да повярвам. Съпругът ми прави подарък в красива кутийка за бижута. Също като във филмите.

— Искам да имаш нещо, което си спомняш, че съм ти го подарил — заявява той с доволна усмивка и кима към кутийката. — Отвори я.

Вдигам капачето и пред погледа ми заблестява диамант на златна верижка.

— Харесва ли ти?

— Невероятен е… наистина! — заеквам аз. — Изключителен е. Много ти благодаря!