Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Към три часа сметката в бара е около триста кинта. Повечето от колегите се върнаха в офиса, включително и Байрън, който ту влизаше, ту излизаше от кръчмата и молеше хората да се върнат на работа в продължение на цели четири часа.

Получи се едно от най-готините партита, на които съм била. Когато извадих платинената кредитна карта Амекс, надуха музиката за нас, донесоха ни мезе, а Фи изнесе реч. Ейми изпълни караоке версия на „Кой иска да е милионер“ на Франк Синатра, след това я изгониха от бара, защото се усетиха, че е малолетна. (Казах й да се върне в офиса и да ме чака там, но тя май кривна към „Топ Шоп“.) След това две момичета, които почти не познавах, направиха фантастична имитация на Саймън Джонсън и сър Дейвид Олбрайт. Очевидно случката е била на Коледа, но аз не я помня. Всички се забавляваха страхотно и аз бях единствената, която не се напи. Нямаше как, защото в четири ми предстоеше среща с Кен Алисън.

— И така — Фи вдига чашата. — За нас. — Чуквам се с Дебс и Каролин. Останали сме само четирите. Също като едно време.

— За безработицата — заявява строго Дебс и вади чадърче от косата си. — Не че те обвиняваме, Лекси — бърза да добави тя.

Отпивам глътка вино и се навеждам напред.

— Добре, момичета. Трябва да ви кажа нещо. Само че не искам да го споменавате пред никого.

— Какво? — заблестяват очите на Каролин. — Да не си бременна?

— Не, глупачке! — Зашепвам: — Направих сделка. Това се опитвах да обясня на Саймън Джонсън. Една компания иска да използва старите ни ретро дизайни. Иска да пусне ограничена версия. Ще използват името „Делър“, ще пуснат страхотна реклама… ще бъде невероятно! В момента адвокатът подготвя документите. Трябва само да подпишем договора.

— Страхотно, Лекси! — Дебс ми се струва объркана. — Как ще стане, след като си уволнена?

— Директорите ми дават лиценза за стария дизайн, и то за никакви пари. Толкова са глупави! — Посягам към един пелмен, но го оставям, защото съм твърде развълнувана, за да ям. — Това може да е просто началото! Има толкова богат архивен материал. Ако се получи, ще можем да се разраснем, да вземем хора от стария екип… да станем истинска компания.

— Не мога да повярвам, че не се интересуват — Фи клати глава.

— Напълно са отписали мокетите и подовите покрития. Интересуват ги единствено системите за домашно забавление. Нищо, така е дори по-добре! Те ми дават лицензите почти без пари. А печалбата ще бъде за мен. И за хората, които работят за мен.

Поглеждам ги и чакам да се усетят.

— Ние ли? — грейва Дебс. — Искаш да работим за теб ли?

— Ако искате — отвръщам с неудобство. — Помислете си първо, просто ви давам идея…

— Аз съм съгласна — заявява без колебание Фи. Отваря пакетче чипс и натъпква цяла шепа в устата си. — Само че, Лекси, все още не разбирам какво става. Те не се ли зарадваха, когато им каза за сделката? Не се ли запалиха?

— Дори не попитаха с кого е — свивам рамене. — Решиха, че става въпрос за някой от проектите на Ерик. — Казаха, че нямало начин да спася отдела с няколко апартамента! — имитирам аз Саймън Джонсън.

— А коя е компанията? — пита Дебс. — Хайде, кажи.

Поглеждам Фи и не успявам да сдържа усмивката си.

— „Порше“.

Всичко е готово. Притежавам официалния лиценз на дизайна на „Мокети Делър“. Вчера се срещнах с юриста, днес сутринта още веднъж. Всичко е подписано и аз направих банковия превод. Утре имам среща с Джеръми Нортпул и ще подпишем сделката с „Порше“.

Пристигам си вкъщи все още под влиянието на адреналина. Трябва да се обадя на момичетата, за да им разкажа какво става. След това да помисля къде да се установим. Трябва ни офис, по възможност евтин и на удобно място. Може би в Балам.

Можем да си сложим пъстроцветни светлини, казвам си аз, обзета от радост. Защо не. Офисът ще си бъде наш. А в тоалетната ще има прилично огледало, на което да можем да се гримираме. Докато сме на работа, ще свири музика.

От кабинета на Ерик долитат гласове. Значи се е върнал от Манчестър, докато съм била при юриста. Надниквам през отворената врата и виждам, че всички ръководни кадри от службата му са се скупчили около масичката за кафе, а в средата се вижда празен кафеник. Клайв е тук, шефката на отдел „Кадри“, Пени и един тип, който се казва Стивън, за когото така и не успях да разбера с какво точно се занимава.

— Здрасти! — усмихвам се на Ерик. — Добре ли мина пътуването?

— Чудесно — той кима и ме поглежда учуден. — Ти не си ли на работа?