Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Ще ти обясня… по-късно. — Оглеждам събралите се и тъй като се чувствам великолепно след успешното утро, предлагам: — Да ви донеса ли още кафе?

— Джана ще донесе, мила — поглежда ме неодобрително Ерик.

— Няма проблем. Аз съм свободна.

Отивам в кухнята и си пея, докато наливам гореща вода, пращам есемеси на Фи, Каролин и Дебс, за да им кажа, че всичко е минало добре. Довечера ще се видим и ще обсъдим всичко Каролин ми пусна имейл днес сутринта, за да ми каже колко е възторжена, да ми разкаже за новите си идеи и за възможни нови сделки. А Дебс драпа със зъби и нокти да стане пиар.

Ще сме страхотен екип. Знам го със сигурност.

Връщам се в кабинета на Ерик с пълен кафеник и започвам да наливам дискретно, докато слушам разговора им. Пени държи списък с хората, а срещу всеки е написала някакви цифри.

— Според мен Сали Хедж не заслужава нито повишение, нито премия — обяснява тя, докато наливам. — Твърде посредствена е. Благодаря, Лекси.

— Сали ми харесва — намесвам се аз. — Знам, че напоследък майка й беше тежко болна.

— Така ли? — Пени прави физиономия, с която очевидно иска да покаже, че й е все едно.

— Лекси се сприятелява с всички секретарки и обикновени служители, когато дойде в офиса — смее се Ерик. — Много я бива в тези нещица.

— Не са никакви „нещица“! — сопвам се, ядосана от пренебрежителното му отношение. — Просто съм си приказвала с нея. Тя е много интересен човек. Знаете ли, че за малко не е попаднала в националния отбор по гимнастика? Може да прави предно кълбо на греда.

Всички се ме зяпнали в пълно недоумение.

— Както и да е. — Пени отново се навежда над листа. — Разбрахме се. Този път няма повишение, нито премия, след Коледа ще мислим пак. Следващият е Деймиън Грийнслейд…

Знам, че това не ми влиза в работата, но не мога да премълча. Представям си как Сали очаква премиите. А когато разбере, ще остане толкова разочарована.

— Извинете! — Трясвам кафеника на поставката му и Пени се сепва изненадана. — Може ли да кажа нещо? Работата е там, че… премията може да не е кой знае какво за възможностите на фирмата. В интерес на истината тя е капка в морето, но за Сали Хедж сумата е от огромно значение. Някой от вас помни ли времето, когато сте били млади и бедни и сте се опитвали да се изкачите на върха? — Оглеждам мениджърите на Ерик, облечени в скъпи дрехи, накичени със скъпи аксесоари. — Защото аз помня онова време.

— Лекси, всички знаем, че си нежна душа — извива очи Стивън.

— Какво се опитваш да ни кажеш, че трябва да сме бедни ли?

— Изобщо не казвам, че трябва да сте бедни! — Опитвам се да сдържам раздразнението си. — Опитвам се да ви накарам да си припомните какво е да си на дъното. Всички сте много далече от това. — Разпервам ръце. — Но аз знам какво е. Имам чувството, че се е случило преди шест седмици. Аз бях бедно момиче. Нямах пари, с нетърпение чаках премиите и се питах дали някога нещо ще се промени, докато стоях под проливния дъжд… — Неочаквано усещам, че съм се отнесла. — Както и да е. Мога само да ви кажа, че колкото и да й дадете като премия, тя ще бъде щастлива и доволна.

Всички мълчат. Поглеждам Ерик и забелязвам, че той ме наблюдава с изкуствена усмивка.

— Така — Пени извива вежди. — Ще се върнем отново на Сали Хедж. — Тя отбелязва нещо на листа.

— Благодаря. Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте. — Грабвам кафеника и се опитвам да изляза безшумно от стаята, но се спъвам в куфарче, което някой е зарязал на пода.

Може да дадат премия на Сали Хедж, а може и да не й дадат. Аз поне казах онова, което мислех. Посягам към вестника и тъкмо го разгръщам, за да прегледам наемите, когато Ерик излиза от кабинета.

— Здрасти — обаждам се аз. — Да не би да си почивате?

— Лекси. Искам да ти кажа няколко думи. — Той ме повежда към спалнята и затваря вратата, а противната усмивка е все още лепната на лицето му. — Моля те, повече не си позволявай да се намесваш в моята работа.

Господи, той май е вбесен.

— Ерик, много се извинявам, че прекъснах съвещанието ви — отвръщам бързо. — Просто изразих мнението си.

— Не ми трябва мнението ти.

— Не е ли хубаво да обсъждаме някои неща? — питам удивена. — Дори в случаите, когато не сме на едно мнение? Че тъкмо това поддържа връзката между двама съпрузи. Разговорите!

— Не съм съгласен.

Изстрелва думите остро и грубо. Усмивката продължава да трепка по лицето му, също като маска, сякаш се опитва да скрие колко е вбесен. В този момент имам чувството, че от очите ми се вдига пелена. Аз не познавам този човек. Не го обичам. Нямам представа какво търся в дома му.