Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Един от мъжете избухва в смях и аз усещам как гневът ми пламва. Няколко апартамента ли? Това ли си мислят, че са възможностите ми? Щом научат за сделката, ще… ще…

Стягам се, готова да им дам да разберат, готова да ги взривя. Усещам предстоящия успех, примесен със злоба. Може би Джон е прав, може и наистина да съм кобра.

— Ако искате да знаете… — започвам с блеснали очи.

В този момент променям решението си. Поколебавам се, спирам по средата на изречението и мисля усилено. Усещам как се отдръпвам и прибирам зъбите и ноктите.

Изчаквам.

— Значи сте взели окончателно решение? — питам с напълно различен, по-спокоен глас.

— Отдавна — отвръща Саймън. — А ти много добре го знаеш.

— Точно така. — Отпускам се, сякаш съм преживяла огромно разочарование и захапвам нокът. След това изпъвам гръб, сякаш ми е хрумнала блестяща идея. — Ако вие не се интересувате, мога да купя правата за дизайна. Така ще мога да ги пусна.

— Боже — мърмори сър Дейвид.

— Лекси, моля те, не си губи времето и парите — съветва ме Саймън. — Тук имаш добър пост. Имаш бъдеще. Няма нужда от подобни маневри.

— Настоявам — инатя се аз. — Вярвам в мокети „Делър“. Само че трябва да стане бързо, за да сключа сделката си.

Забелязвам, че директорите се споглеждат.

— Тя си удари главата по време на автомобилна катастрофа — шепне Саймън на мъж, когато не познавам. — Оттогава не е много добре. Направо да я съжалиш.

— Да приключваме с този въпрос — размахва нетърпеливо ръка Дейвид Олбрайт.

— Съгласен съм. — Саймън се насочва към бюрото си, вдига телефона и набира номер. — Кен? Обажда се Саймън Джонсън. Една от служителките иска да те види за правата над някакви стари мокети. Закриваме отдела, както знаеш, но тя иска лиценз. — Остава заслушан за момент. — Да, знам. Не, не е юридическо лице. Подготви номинална сума и документите. Благодаря, Кен.

Той затваря, написва име и телефон на лист.

— Кен Алисън. Юрист на компанията. Обади му се и се разберете.

— Благодаря. — Кимам и пъхвам листа в джоба.

— И още нещо, Лекси — спира ме Саймън. — Знам, че говорихме за тримесечна отпуска. Според мен би трябвало да се разделим.

— Чудесно — кимам аз. — Разбирам. Довиждане. И благодаря.

Врътвам се към вратата и излизам. На прага чувам думите на Саймън:

— Жалко. Това момиче има невероятен потенциал.

Излизам от стаята, без да се спъна и падна.

Фи ме чака пред асансьора на третия етаж с извити вежди

— Казвай.

— Не стана — прошепвам и тръгваме към основния офис. — Но още не е приключило.

— Ето я. — Байрън излиза от офиса си. — Момичето, оправило се като по чудо.

— Млъквай — съскам през рамо.

— Значи искаш да повярваме, че си спомняш всичко, така ли? — долита саркастичният му глас. — Така изведнъж ли се получи?

Обръщам се и го поглеждам с огромно учудване.

— Кой е този? — питам Фи и двете избухваме в смях.

— Много смешно — отвръща изчервеният Байрън. — Ако си мислиш, че…

— Я престани, Байрън! — срязвам го уморено. — Можеш да заемеш скапания ми пост. — Стигам до главния офис и пляскам с ръце, за да привлека вниманието на колегите си.

— Здрасти! — Всички вдигат глави. — Просто искам да ви кажа, че не съм излекувана. Не съм си върнала паметта, беше лъжа. Опитах се да направя един блъф, за да спася отдела, но не се получи. Много съжалявам.

Всички са ме зяпнали. Правя няколко крачки навътре и оглеждам бюрата, схемите по стените, компютрите. Ще се отърват от всичко това. Ще ги продадат, ще изхвърлят ненужното. Този малък свят ще бъде ликвидиран.

— Направих всичко по силите си, но… — въздъхвам дълбоко. — Както и да е. Другата новина е, че ме уволниха. Така че, Байрън, ти поемаш. — Забелязвам шока по лицето му и се усмихвам. — А на всички вас, които ме смятахте за коравосърдечна гаднярка, искам да се извиня. — Завъртам се към смълчаните си колеги. — Много съжалявам. Знам, че не бях права, но се стараех да постигна най-доброто. Чао и успех на всички — вдигам ръка.

— Благодаря, Лекси — отвръща с неудобство Мелани. — Благодаря ти, че опита.

— Да, благодаря — обажда се Клер, която не можеше да повярва на думите ми, докато говорех.

За моя огромна изненада някой започва да ръкопляска. И в следващия миг всички ме аплодират.

— Престанете. — Очите ми парят и аз мигам, за да прогоня сълзите. — Глупаци такива! Аз не постигнах нищо. Провалих се.

Поглеждам Фи, а тя ръкопляска най-силно от всички.

— Както и да е. — Успявам да се овладея. — Както вече ви казах, уволниха ме, затова отивам до близката кръчма да се напия. Иска ли някой да дойде с мен?