Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Точно така — съскам и се опитвам да остана сериозна. — Аз съм шефът. Няма да търпя… — Господи, главата ми е празна. Какво е направила? — Няма да те търпя да седиш… на онова бюро.

Фи изсумтява.

— Извинявай — хълца тя и притиска кърпичка към очите си. Клер ми се струва напълно ужасена.

— Ъъъ… Лекси — осмелява се да каже тя, докато отстъпва към вратата. — Не искам да ви прекъсвам, но Лусинда е тук. С бебето.

Сега пък Лусинда.

Коя е тази Лусинда?

Фи се изправя и вече не се киска.

— Лусинда, която работеше за нас миналата година ли? — пита бързо тя и ме поглежда. — Нямах представа, че ще дойде днес.

— Купили сме на бебето подарък и се питахме дали Лекси не иска да й го поднесе. — Клер посочва към вратата и аз забелязвам малка група, скупчена около руса жена с количка. Тя вдига поглед и ми маха.

— Лекси! Ела да видиш бебето!

По дяволите! Няма как да се измъкна. Не мога да откажа да видя бебето, защото ще излезе доста странно.

— Ами… добре — отвръщам. — Само минутка.

— Лусинда бе с нас около осем месеца — шепне Фи, докато излизаме от кабинета. — Занимаваше се със счетоводството в чужбина. Седеше до прозореца, обича чай от мента…

— Ето — Клер ми подава огромен пакет със сатенена панделка. — Бебешка вана.

Пристъпвам, а останалите се отдръпват. Честно казано, не мога да им се сърдя.

— Здрасти, Лекси! — Лусинда вдига поглед, грейнала, че всички й обръщат внимание.

— Здрасти, малкото — кимам на бебето, облечено в бял гащеризон. — Поздравления, Лусинда. Момче или момиче?

— Казва се Маркъс! — отвръща обидената Лусинда. — Срещали сте се и преди.

Намирам сили да свия незаинтересовано рамене.

— Не се падам много по бебетата.

— Тя ги схрусква за закуска! — чувам нечий шепот.

— Както и да е. Този подарък е от името на отдела. — Подавам й пакета.

— Реч! — обажда се Клер.

— Не е нужно — поглеждам я зверски. — Всички да се връщат на…

— Напротив! — обажда се дръзко Дебс. — Също като по времето, когато излезе в отпуска. Не може без реч.

— Реч! — провиква се някой. — Реч! — Няколко човека започват да тропат по бюрата.

Господи! Не мога да откажа. Шефовете изнасят речи пред подчинените си. Така си е.

— Разбира се — примирявам се най-сетне и прочиствам гърлото си. — Много сме радостни от раждането на Маркъс. Искрено съжаляваме, че се налага да се сбогуваме с толкова ценен член на екипа.

Забелязвам, че Байрън също се е присламчил към групата и ме оглежда внимателно над чашата си с надпис „Изгубени“.

— Лусинда винаги е била… — Отпивам глътка кафе, за да спечеля време. — Винаги беше до прозореца и пиеше ментов чай, докато се грижеше за счетоводството в чужбина.

Вдигам поглед и виждам Фи да ми дава отчаяни знаци.

— Няма да забравим колко много обичаше Лусинда… карането на колело — продължавам неуверено.

— Колело ли? — зяпва ме Лусинда. — Искаш да кажеш ездата.

— Точно така. Ездата — поправям се бързо. — Благодарим ти за усилията с… френските ни клиенти.

— Аз не се занимавах с френските клиенти — побеснява тя. — Ти изобщо забелязала ли си какво правех?

— Разкажи историята за Лусинда и масата за снукър! — провиква се някой отзад и се разнася кикот.

— Стига! — срязвам ги аз. — И така… за Лусинда. — След тези думи вдигам чашата кафе.

— Помниш ли случката, Лекси? — разнася се гласът на Байрън. Поглеждам го и усещам празнота в гърдите си. Той се е досетил.

— Много добре си я спомням — съскам зловещо. — Само че сега не е моментът за глупави случки, които нямат нищо общо с работата. Би трябвало да сте на работните си места. Всички да се връщат на бюрата си.

— Господи, каква гад — чувам гласа на Лусинда. — Още по-зле е отпреди!

— Чакайте! — надига глас Байрън над недоволното мърморене на колегите. — Забравихме другия подарък на Лусинда. — Донася някакъв лист и ми го подава доволно ухилен. — Просто трябва да се напише името на Лусинда, Лекси. Напиши го ти, нали си шеф на отдела.

— Добре. — Посягам за химикалка.

— Трябва да напишеш и презимето — настоява той, докато махам капачката. Очите му доволно блестят.

Мама му стара. Спипа ме.

— Разбира се — отвръщам остро. — Лусинда, напомни ми кое име използваш в момента.

— Същото като преди — отвръща недоволно тя и прегръща бебето. — Моминското си име.

— Така.

Възможно най-бавно изписвам името на Лусинда на обозначеното място.

— Ами фамилията? — пита Байрън също като мъчител. Вдигам поглед към Фи, която ми подсказва нещо като Добсън. Дали не е Доджсън?