Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Главата ми е така натъпкана с факти, че е готова да се пръсне. А това дори не е най-важното.

— Когато влизаш в офиса, винаги трясваш вратата — продължава да ме инструктира Фи. — След това излизаш и питаш къде ти е кафето. Това е редът, в който действаш.

Най-важното е да се представя като мръсницата Лекси, за да заблудя всички. Оставям червилото и посягам към куфарчето.

— Донеси ми кафе — излайвам. — Веднага!

— Присвий повече очи… — Фи ме оглежда и кима. — Готова си.

— Фи… благодаря. — Обръщам се и я прегръщам. — Ти си невероятна.

— Ако номерът мине, ти ще си невероятната. — Тя се колебае, след това добавя с дрезгав глас. — Дори да не се получи, няма страшно. Не е нужно да се напъваш чак толкова, Лекси. Знам, че ти предлагат добра работа, дори ако закрият отдела.

— Да, знам — потривам притеснено носа си. — Не е там работата. Хайде, да действаме.

Докато пътуваме в таксито, стомахът ми се е свил от нерви и нямам сили да говоря за незначителни неща. Напълно луда съм, щом съм се заела с подобна задача. Само че това е единственото, което успях да измисля.

— Господи, имам сценична треска — шепти Фи пред сградата. — А още не сме започнали. Просто не знам как ще успея да се прикрия пред Дебс и Каролин.

Другите не знаят какво сме намислили. Преценихме, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Фи, трябва да се постараеш, още ли не си разбрала? — сопвам се с гласа на новата стара Лекси и едва сдържам кикота си, когато тя се врътва шокирана към мен.

— Господи, беше страшничко. Много си добра.

Слизаме от таксито, аз плащам на шофьора и пробвам смразяващия си поглед, докато прибирам рестото си.

— Лекси? — чува се глас зад мен. Врътвам се, готова да пусна в действие намръщена физиономия на някой нищо неподозиращ колега, но застивам изумена.

— Ейми? Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Чакам те. — Тя приглажда косата си и заявява наперено: — Ще ти бъда стажантка.

— Какво?

Докато таксито се отдалечава, аз не мога да откъсна очи от нея. Тя е с ужасно високи токчета, с мрежести чорапи и минипола на райе, със сако от същия плат, а синята й коса е прибрана на опашка. На ревера е боднала значка с надпис: „Не е нужно да си луда, за да работиш тук, но ще бъде от полза, ако си шантава лесбийка.“

— Ейми… — Вдигам ръка към челото си. — Днес не е най-подходящият…

— Нали ти каза! — гласът й трепери. — Каза, че ще се оправиш. Направих огромно усилие да дойда. Станах рано и се приготвих. Мама остана безкрайно доволна. Каза, че и ти ще се зарадваш.

— Радвам се! Но точно днес ли…

— Така каза миналия път. Изобщо не те интересува. — Тя се врътва и дръпва ластика от опашката си. — Добре. И без това не ми е притрябвала тъпата ти работа.

— Тя може да ги разсейва — шепне в ухото ми Фи. — Няма да е чак толкова зле. Можеш ли да й имаш доверие?

— Да ми има доверие ли? — гласът на Ейми потръпва от любопитство. — Доверие за какво? — Тя пристъпва към нас с блеснали очи. — Вие да не замисляте нещо тайно?

— Добре. — Решението е взето. — Слушай, Ейми. — Снишавам глас. — Ела, но първо ме изслушай. Ще съобщя на всички, че съм си върнала паметта и съм същата като преди, за да мога да направя една сделка. Истината е, че не съм. Разбра ли?

На Ейми не й трепва окото. Виждам, че мисли трескаво. Има някои предимства, ако пази тайната на сестра си.

— Значи искаш да ти повярват, че си старата Лекси — заявява тя.

— Да.

— Значи трябва да се направиш на по-зла.

— И аз това й казвам — подкрепя я Фи.

— Дръж се така, като че ли всички са… червеи.

— Именно.

И двете са толкова уверени, че ме пронизва болка.

— Някога била ли съм мила? — питам жално.

— Ами… да — отвръща немного убедително Фи. — Много пъти. Хайде.

Отварям вратата на сградата и гледам зловещо. От двете ми страни са Фи и Ейми, докато крача към рецепцията. Започва се. Време е за шоу.

— Здрасти — ръмжа към Джени. — Това е временната ми стажантка, Ейми. Направи й, ако обичаш, пропуск. За твое сведение вече си възстанових паметта и ако имаш поща за мен, да ми се донесе горе веднага.

— Отлично — прошепва Фи.

— Няма нищо за теб, Лекси. — Джени ми се струва стресната, докато бърза да попълни пропуска за Ейми. — Значи… помниш всичко.

— Всичко. Хайде, Фи. И без това сме достатъчно закъснели. Трябва да поговоря с екипа. Само знаят да мързелуват.

Насочвам се към асансьорите. След секунда зад гърба си чувам развълнувания глас на Джени:

— Няма да повярваш! Лекси си е върнала паметта! — Обръщам се и както трябва да се предполага, тя е на телефона, за да докладва клюката на някого.