Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Тогава за последен път ли се видяхме, преди… — прехапвам устни.

Отначало Джон мълчи, след това кима.

— Тогава бяхме заедно за последен път.

Сядам и отпивам глътка вино. Не знам какво да кажа. Това е друг живот. Тази връзка толкова се е задълбочила, че съм имала намерение да напусна Ерик.

— Ами… първия път? — питам спокойно. — Как започна всичко?

— Случи се през онзи уикенд, когато Ерик замина. Бях у вас и си говорехме. Седяхме на балкона и пиехме вино. Също като сега. — Джон разперва ръце. — Някъде следобеда замълчахме. И разбрахме какво ще се случи.

Той вдига тъмните си очи към мен и аз усещам тръпка. Той става и прекрачва към мен.

— И двамата знаехме, че е неизбежно — казва тихо.

Не мога да откъсна очи от него. Той внимателно поема чашата ми и обгръща с длани ръцете ми.

— Лекси… — Повдига ръцете ми към устата си, затваря очи и нежно целува пръстите ми. — Знаех… — Гласът му е приглушен. — Знаех, че ще се върнеш. Знаех, че ще се върнеш при мен.

— Престани! — Дръпвам грубо ръце, а сърцето ми бие до пръсване. — Ти не знаеш… нищо не знаеш!

— Какво има? — Джон е шокиран, сякаш съм го ударила. И аз не знам какво ми е. Толкова силно го желая, тялото ми се стреми към него. Само че не мога.

— Работата е там, че съм объркана.

— От какво? — чуди се той.

— От всичко това! — соча слънчогледите. — Ти ми разказваш за някаква дълбока връзка. А за мен е едва началото. — Отпивам голяма глътка вино и се опитвам да се овладея. — Просто съм изостанала. Всичко е толкова объркано.

— Ами оправи го — отвръща бързо той. — Ще се справим. Ще се върнем към началото.

— Ти не можеш да се върнеш към началото! — Прокарвам ръце през косата си. — Джон, ти си привлекателен, остроумен, страхотен. Аз много те харесвам. Само че не те обичам. Как бих могла? Аз не съм правила всичко това. Не помня.

— Не очаквам да ме обичаш.

— Напротив, очакваш. Очакваш да бъда тя.

— Ти си тя. — В гласа му се прокрадва гняв. — Не ми пробутвай тези глупости. Ти си момичето, което обичам. Повярвай ми, Лекси.

— Не знам! — повишавам глас. — Не знам дали е така, не разбираш ли? Дали съм тя? Дали съм аз?

За мой ужас сълзите започват да се стичат по лицето ми. Нямам никаква представа откъде се появиха. Обръщам му гръб, за да избърша лицето си, хлипам и не успявам да спра.

— Искам да съм тя, искам да съм момичето, което се смее от снимката. Само че не съм.

Най-сетне успявам да се овладея и се обръщам. Джон не е помръднал от мястото си и безизразното му лице кара сърцето ми да се свие.

— Видях слънчогледите — преглъщам с усилие. — И снимката. Нещата ми са тук, и въпреки това не помня какво се е случило. Това е просто една чудесна любов между двама непознати за мен хора.

— Това си ти — настоява Джон тихо. — И аз. Познаваш и двамата.

— Знам, че е така, но не го чувствам. Просто не знам. — Притискам юмрук към гърдите си и усещам, че сълзите напират отново. — Ако можех да си спомня поне едно нещо. Ако имах един-единствен спомен, една нишка, за която да се хвана… — Така и не довършвам изречението. Джон е преместил поглед към слънчогледите, сякаш всяко листенце е важно.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам… И аз не знам какво! Просто не знам. Трябва ми време… Трябва ми… — безпомощно млъквам.

Усещам първите капки дъжд. Порив на вятъра накланя слънчогледите и те се превиват, сякаш кимат. Накрая Джон нарушава мълчанието.

— Да те закарам ли до вас? — поглежда ме и вече не забелязвам гняв.

— Да. — Изтривам очи и прибирам косата си. — Закарай ме, ако обичаш.

Стигаме за петнайсет минути. Не си говорим. Аз стискам синята папка, а Джон сменя скоростите, стиснал зъби. Паркира мерцедеса на моето място и в първия момент никой от двамата не помръдва. Дъждът барабани по покрива и блясва светкавица.

— Трябва да изтичаш — казва той и аз кимам.

— Как ще се прибереш?

— Няма страшно. — Подава ми ключовете, без да ме поглежда в очите. — Успех с това — кима към папката. — Стискам палци.

— Благодаря. — Прокарвам ръка по твърдата папка и прехапвам устни. — Нямам представа как ще накарам Саймън Джонсън да поговорим по този въпрос. Вече съм отстранена. Никой не ми вярва. Той изобщо няма да се заинтересува.

— Ще измислиш нещо.

— Ако успея да вляза при него, за да му обясня, всичко ще бъде наред. Знам обаче, че няма да ме допуснат. За мен никой няма време. — Въздишам и посягам да отворя вратата. Дъждът е проливен, но не мога повече да остана вътре.