Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Добре. Вече всичко се връзва.

По пътя към Лондон и двамата мълчим. Аз стискам синята папка, да не би да избяга. Покрай нас профучават полята. От време на време Джон поглежда към мен.

Прехвърлям всичко научено в главата си и се опитам да подредя фактите. Все едно че проучвам Лекси Смарт, за да пиша научен труд за нея.

— Не мога да повярвам, че татко ни е изоставил така — заговарям най-сетне. — Нито ни е предупредил, нито нищо.

— Така ли? — На Джон очевидно не му се говори. Изритвам обувките, качвам си краката на седалката и подпирам брадичка на коленете.

— Всички обичаха татко. Беше толкова красив мъж, толкова забавен, лъчезарен, а и ни обичаше. Въпреки че няколко пъти ни е зарязвал… той наистина ни обичаше. Наричаше ни трите ми момичета.

— Трите му момичета. — Гласът на Джон е по-сух от обикновено. — Една луда по кучетата жена, която не приема очевидното, тормозителка тийнейджърка и млада госпожа с амнезия, която не знае какво става около нея. И трите са потънали в дългове. Браво, Майкъл! Добре си се справил.

Поглеждам го.

— Май нямаш много високо мнение за баща ми, а?

— Прекарвал си е добре и ви е оставил да се оправяте с разрухата, която е оставил след себе си — отвръща Джон. — Според мен е бил пълен егоист. Но пък аз не го познавам. — Дава мигач и рязко се престроява. Стиснал е здраво волана. Май е много ядосан.

— Поне научих още нещо. — Започвам да гриза палеца си. — Говорила ли съм често за погребението?

— Веднъж или два пъти — усмихва се Джон.

— Ясно — изчервявам се аз. — Сигурно съм те отегчила до смърт.

— Не ставай глупава! — Той пуска волана и стиска ръката ми. — Един ден, още в началото, когато все още бяхме просто приятели, всичко излезе наяве. Цялата история. Разказа ми как този ден е променил живота ти. Поела си дълга на семейството, на следващия ден си записала час при зъболекар, започнала си драстична диета и си решила да промениш всичко. Когато си се включила в предаването, нещата станали още по-крайни. Изстреляла си се нагоре в кариерата, запознала си се с Ерик и си решила, че той е отговорът. Той бил стабилен, богат, изискан. Много различен от… — той млъква.

— Баща ми — довършвам аз.

— Не съм психолог. Но по всичко личи, че е така.

Наблюдавам малък самолет, който се издига все по-високо и оставя двойна следа дим.

— Когато се събудих, имах чувството, че съм попаднала в живота мечта — признавам аз. — Мислех, че съм Пепеляшка. Не, чувствах се по-добре от Пепеляшка. Мислех си, че съм най-щастливото момиче на света… — Прекъсвам мисълта си, защото Джон клати глава.

— Живееше под огромно напрежение. Постигнала беше прекалено много за изключително кратко време, не знаеше как да се справяш, допускаше грешки… — Той се колебае. — Отчуждила се беше от приятелките си. А това беше най-трудното.

— Просто не разбирам — вдигам безпомощно рамене. — Не разбирам защо съм се превърнала в такава мръсница.

— Не си искала, Лекси. Успокой се. Правят те шефка. Трябва да ръководиш голям отдел, искаш да впечатлиш ръководството, не желаеш да шушукат зад гърба ти, че те покровителстват… и започваш да потъваш. Просто си постъпила погрешно. След това се чувстваш като хваната в капан. Представяше се за неуязвима и безчувствена. Това е било част от успеха.

— Кобрата — мръщя се аз. — Все още не мога да повярвам, че са ме нарекли на змия.

— Кобрата — кима той и се усмихва отново. — Това го измислиха продуцентите на риалитито. Това не беше истинската ти. Въпреки че имаха известно основание. Ти се превръщаш в истинска кобра, когато става въпрос за бизнес.

— Не съм кобра! — вдигам очи.

— Казвам го в добрия смисъл — ухилва се той.

В добър смисъл ли? Как е възможно да си кобра в добрия смисъл?

Пътуваме още известно време, без да говорим. От двете ни страни са се ширнали полята. Накрая Джон пуска радиото. „Игълс“ пеят „Хотел Калифорния“, слънцето блести по прозореца и на мен ми се струва, че съм попаднала в друга страна, че съм в друг живот.

— Веднъж ми каза, че ако можеш да се върнеш назад, ще направиш всичко различно. — Гласът на Джон е по-мек отпреди. — За всичко. И за себе си… и за работата… Ерик… Всичко изглежда различно, след като надникнеш по-надълбоко.

Заболява ме, когато го чувам да споменава Ерик. Джон говори така, като че ли всичко е в миналото, но не е така. Омъжена съм. Да не говорим, че намекът му не ми харесва.

— Виж, не съм някоя празноглава златотърсачка — заявявам разпалено. — Сигурно съм обичала Ерик. Не е възможно да се омъжа за него единствено заради парите и положението му.