Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Нещата ти са там.

Влизам, където сочи, и попадам в уютен хол. Канапетата са в синьо, има огромен кожен фотьойл и стар телевизор, поставен на стол. Зад канапето се виждат дървени полици с натрупани по тях списания, книги, саксии и…

— Това е моята чаша — възкликвам, вперила поглед в ръчно рисуваната глинена чаша, която Фи навремето ми подари за един рожден ден. Сякаш мястото й е сред книгите.

— Знам — кима той. — Нали това ти казвам. Оставила си някои неща тук. — Той ми я подава.

— И пуловерът ми! — Старо поло с разтегната яка е метнато на едното канапе. Имам го открай време, още от шестнайсетгодишна. Как така…

Оглеждам се и забелязвам още неща. Ето го и рошавото наметало, с което се увивам. Старите ми снимки от колежа в рамки, обсипани с камъчета. Розовият ми тостер…

— Идваше тук да похапнеш препечени филийки. — Джон проследява учудения ми поглед. — Така се тъпчеше, сякаш си държана гладна.

В този момент виждам другото си аз; своя страна, която мислех, че е изчезнала завинаги. За пръв път, откакто се събудих в болницата, се чувствам като у дома си. На цветето в ъгъла дори има шарени светлини — същите, които помня от малкия си апартамент в Балам.

През всичкото време нещата ми са били тук. Неочаквано си припомням думите на Ерик, когато го попитах за Джон. Той каза, че би му поверил живота си.

Може би тъкмо това съм направила. Поверила съм му живота си.

— Спомняш ли си нещо? — пита небрежно Джон, но усещам стаената надежда.

— Не — клатя глава. — Просто нещата, които са от предишния ми живот… — Млъквам, когато забелязвам непозната рамка. Приближавам се, за да разгледам снимката. Аз съм. Невероятно. И Джон е до мен. Седнали сме на един дънер, той ме е прегърнал, а аз съм в дънки и гуменки. Косата ми се вее свободно, отметнала съм глава назад. Смея се така, сякаш съм най-щастливият човек на света.

Истина е. Той ми е казал истината.

Главата ми ще се пръсне, докато наблюдавам лицата ни, облени от слънчевите лъчи. През всичкото време е имал доказателство.

— Можеше да ми я покажеш — обвинявам го аз. — Снимката. Можеше да ми я донесеш.

— Ти щеше ли да ми повярваш? — Той присяда на облегалката на едното канапе. — Щеше ли да ми повярваш?

Колебая се. Може би е прав. Може би щях да намеря някакво обяснение, за да остана при съвършения си съпруг, за да запазя живота си мечта.

Опитвам се да разведря атмосферата и приближавам до масата, отрупана със стари романи и купичка ядки.

— Слънчогледово семе. — Посягам и грабвам шепа. — Обожавам слънчоглед.

— Знам. — По лицето на Джон се е появило странно изражение.

— Какво? — поглеждам го изненадана. Устата ми е пълна със семки. — Какво има? Да не би да са стари?

— Не са. Просто… — той не довършва мисълта си и се усмихва сякаш на себе си. — Няма значение. Не е важно.

— Хайде, кажи ми. Да не би да е нещо от връзката ни? Трябва да ми кажеш. Хайде.

— Нищо — свива рамене той. — Глупаво е. Имахме една… традиция. Първия път, когато правихме секс, ти яде семки. Засади една в кофичка от кисело мляко и я отнесе у вас. Беше тайна. След това започна да го правиш всеки път. Това бе спомен. Наричахме ги нашите деца.

— Садили сме семки? Това май нещо ми напомня…

— Аха — кима Джон, сякаш иска да промени темата. — Ще ти донеса нещо за пиене.

— Къде са? — питам, докато той налива вино. — Пазиш ли ги? — Оглеждам се, за да видя насадените семки.

— Няма значение. — Джон ми подава чашата.

— Изхвърлил ли си ги?

— Не съм. — Той се приближава до сидито и пуска тиха музика, но това не е в състояние да ме разсее.

— Кажи къде са? — В гласа ми се прокрадва настойчивост. — Поне няколко пъти сме правили секс, ако онова, което казваш, е истина. Значи трябва да има слънчогледи.

Джон отпива глътка вино. След това, без да каже и дума, се врътва и ми дава знак да го последвам по тесен коридор. Влизаме в оскъдно обзаведена спалня. Той отваря вратата към просторен балкон. И аз ахвам.

Целият балкон е скрит от слънчогледи. Има огромни жълти чудовища, които са се протегнали към небето, и съвсем млади издънки, едва напъпили стръкчета, които започват да надигат глави. Накъдето и да се обърна, виждам слънчогледи.

Това е! Това сме ние. От първата до последната семка. Гърлото ми се стяга, докато гледам морето от зелено и жълто. Нямах представа.

— И кога… преди колко време… искам да кажа… — Обръщам се към най-младото стръкче, подпряно с пръчици. — Кога за последен път…

— Преди шест седмици, деня преди катастрофата. — Джон ме наблюдава със странен поглед. — Много се грижа за това.