Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Лекси…

Усещам нервните движения на Джон.

— Нека да… поговорим — подканвам го аз. — Някой път.

— Добре. — Той задържа за момент погледа ми. — Някой път. Става. — Слиза и вдига ръце над главата си, но така и не успява да се заслони от дъжда. — Ще си хвана такси. Хайде, ти върви. — Той се поколебава, след това ме целува по бузите и тръгва.

Хуквам през дъжда към входа и за малко да изпусна безценната папка, след това заставам под навеса, подреждам листата и усещам въодушевление, когато си припомням подробностите. Лошото е, че онова, което казах, е истина. Ако не успея да се видя със Саймън Джонсън, всичко е напразно.

Неочаквано се отчайвам, когато осъзнавам колко е сериозно положението. Къде ми е умът? Каквото и да има в тази папка, той няма да ми даде втори шанс, нали? Аз вече не съм Кобрата. Не съм детето чудо Лекси. Аз нямам памет, аз съм срам за фирмата, просто един некадърен товар. Саймън Джонсън няма да ми отдели дори пет минути, за да ме изслуша.

Не съм в настроение за асансьора. За най-голямо изумление на портиера тръгвам към стълбите, отварям стъклената врата, която не е докосвана от нито един жител на сградата. Щом влизам вкъщи, пускам огъня с дистанционното и се опитвам да се сгуша на кремавото канапе. Само че възглавниците са лъскави и неудобни и се страхувам, че влажната ми от дъжда коса ще остави петна по дамаската, затова ставам и отивам в кухнята, за да си направя чай.

След изпълнения с адреналин ден идва ред на разочарованието. И така, научих няколко неща за себе си. Какво от това? Напълно изпуснах нещата и с Джон, и със сделката, и с всичко. Целият ден бе просто една неосъществена мечта. Никога няма да успея да спася отдела. Саймън никога няма да ме покани в кабинета си и да ме попита за мнението ми, камо ли да изслуша плановете ми за някаква сделка. Това просто няма да се случи. Освен ако…

Освен ако… Невъзможно! Не мога. Я стига!

Цялата тръпна от вълнение, когато се сещам за усложненията, а гласът на Саймън Джонсън звъни в ушите ми.

Ако си върнеш паметта, Лекси, тогава ще бъде съвсем различно.

Ако си върна паметта, тогава всичко ще бъде различно. Чайникът ври, но аз не забелязвам. Сякаш насън вадя мобилния и набирам.

— Фи — започвам аз. — Не казвай нищо, просто слушай.

Мисли като гаднярка, мисли като адско изчадие в ролята на шефка, мисли като Кобрата.

Поглеждам се в огледалото и си слагам червило. Оттенъкът е бледо сиво-розов, спокойно може да бъде наречена „адско изчадие в ролята на шефка“. Опънала съм коса на кок и съм избрала най-строгия костюм, който открих в гардероба — най-тясната права пола и най-острите обувки. Бялата риза е със сиво райе. Посланието на тоалета ми е повече от ясно. Готова съм да отвърна на удара.

Вчера прекарах два часа с Джеръми Нортпул в офиса му в Рийдинг и всеки път като се замисля, усещам тръпка на вълнение. Всичко си идва на мястото. И двамата искаме сделката да се осъществи. Сега всичко зависи от мен.

— Не изглеждаш достатъчно гадна. — Фи е застанала до мен в тъмносин костюм с панталони и ме оглежда критично. — Намръщи се повече.

Сбръчквам нос, но май имам вид на човек, който ще кихне.

— Не става — клати глава Фи. — Просто не е това. Имаше наистина вледеняващ поглед, Лекси. Все едно казваше: „Ти си нищожество, разкарай се от пътя ми.“ — Тя присвива очи и заговаря грубо: „Аз съм шеф и ще вършите нещата, както аз съм наредила.“

— Много добре! — обръщам се възхитена. — Ти трябва да си на мое място. Дай да се сменим.

— Как ли пък не! — Тя ме побутва. — Хайде, пробвай отново. Намръщи си.

— Разкарай се от пътя ми, нищожество — съскам като Злата вещица от Запада. — Аз съм шеф и ще вършите нещата, както аз съм наредила.

— Браво! — пляска тя. — Така вече е по-добре. Плъзваш очи по хората, сякаш нямаш никакво намерение да се занимаваш с тях.

Въздъхвам и се тръшвам на леглото. Това гаднярско държание е просто изтощително.

— Била съм абсолютна отврат, нали?

Фи ме обучава вече двайсет и четири часа. Вчера си взе отпуск по болест и дойде у нас, донесе закуска. Накрая така се запалихме, че тя остана и през нощта. А пък се справя великолепно. Вече знам всичко. Знам какво се е случило на миналогодишното коледно тържество. Знам, че по време на събрание миналата година Байрън изфучал и ме нарекъл арогантна никаквица. Знам, че продажбите ми са се покачили с два процента миналия март благодарение на поръчка за училище в Уокингъм, които после се оплакали, че цветът не бил какъвто са поръчали и се опитали да ни съдят.