Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Отначало си мислела, че Ерик е мъжът за теб — съгласява се Джон. — Той е очарователен, умен… интелигентен. Като си го представиш в ролята на съпруг, всичко се нарежда.

— Престани.

— Той умее да живее, измислил е еднообемното пространство. Съобразителен е, чувствителен…

— Престани. — Опитвам се да не се разсмея. Навеждам се, за да пусна радиото по-силно, за да заглуша гласа на Джон. След малко се сещам за нещо и намалявам.

— Добре, виж. Може и да сме имали връзка. Само че тя е в миналото. Това не означава… Може да съм решила да оправя нещата в брака си.

— Нищо не можеш да оправиш — настоява Джон. — Ерик не те обича.

Как е възможно да знае всичко?

— Напротив! Той сам ми го каза. И е романтичен, ако искаш да знаеш.

— Ами? — Джон никак не се трогва от думите ми. — Какво ти е казал?

— Каза, че се е влюбил в красивата ми уста, в дългите ми крака и в начина, по който нося куфарчето. — Изчервявам се от притеснение. Не мога да забравя тези негови думи.

— Това са пълни дивотии. — Джон дори не се обръща към мен.

— Нима?

— А щеше ли да те обича, ако носеше куфарчето по друг начин?

Аз онемявам.

— Ами… не знам. Това не е важно.

— Как да не е важно? Точно това е важното. Щеше ли да те обича, ако краката ти не бяха дълги?

— Не знам — тросвам се аз. — Млъквай! Беше много красив момент.

— Това са пълни глупости.

— Добре! — вирвам брадичка. — А ти какво обичаш у мен?

— Не знам. Онова, което си. Не мога да напиша списък — отвръща недоволно той.

Отново мълчим. Аз гледам напред, скръстила ръце. Джон гледа пътя, сякаш е забравил за разговора. Наближаваме Лондон и колите стават повече.

— Добре — обажда се той, когато попадаме в задръстване. — Харесвам начина, по който пропискваш насън.

— Прописквам насън ли? — учудвам се аз.

— Като катерица.

— Не бях ли кобра — отвръщам. — Реши кое от двете.

— Денем си кобра — кима той. — Вечер — катерица.

Опитвам се да остана сериозна, но не успявам. Докато пълзим напред, получавам есемес.

— Ерик е — обяснявам, след като го прочитам. — Пристигнал е в Манчестър. Търси терени за нови обекти и ще остане там няколко дни.

— Да, знам. — Джон влиза в кръгово движение.

Вече сме в покрайнините. Въздухът е станал по-сив и капка дъжд ме перва по бузата. Потръпвам и Джон вдига гюрука на мерцедеса. Следи пътя напред със сериозно изражение.

— Ерик можеше да плати дълга на баща ти, без да му мигне окото — заявява той. — Но той те остави да се оправяш сама. Дори не го споменава.

Не мога да повярвам. Не знам какво да кажа. Просто не знам.

— Парите са си негови — заявявам. — Защо да го прави? А и аз нямам нужда от ничия помощ.

— Знам. Просто казвам. Ти не приемаш нищо. Голям инат си. — Стигаме голямо кръстовище, спираме зад автобус и той ме поглежда. — Какво ще правиш сега?

— Сега ли?

— До края на деня. — Той свива рамене. — След като Ерик го няма.

Нещо в мен трепва. Лек приятен пулс, на който отказвам да обърна внимание.

— Ами… — опитвам се да говоря като делова жена. — Нищо няма да правя. Ще се прибера, ще вечерям, ще прочета папката… — Насилвам се да не нервнича. — Защо питаш?

— Нищо. — Джон също мълчи, но след малко добавя небрежно. — Някои от нещата ти са в апартамента ми. Ако искаш, ела да си ги вземеш.

— Добре — свивам рамене.

— Добре. — Той завива и през останалата част от пътя не проговаряме.

Джон живее в най-красивия апартамент, който някога съм виждала.

Добре де, улицата е в Хамърсмит и е кофти. Човек не бива да обръща внимание на изрисуваната с графити стена отсреща. Къщата е огромна, от бели тухли, с масивни арковидни прозорци и се оказва, че апартаментите са свързани с апартаментите в съседната сграда, така че са много по-големи, отколкото изглеждат отвън.

— Невероятно…

Оглеждам апартамента и не намирам думи. Таванът е висок, стените са бели, работният му плот е до компютър „Епъл“ с широк екран. В единия ъгъл е поставен статив, а стената срещу него е превърната в библиотека и дори има старинна стълба, за да стига до най-високите полици.

— Всички съседни къщи са превърнати в ателиета на художници. — Очите му блестят, докато обикаля, за да прибере стари чаши от кафе, а след това ги отнася в кухнята.

Слънцето отново е изгряло и лъчите му падат по лакираното дюшеме. По пода са нападали листа със скици и чертежи. Има и бутилка текила с пакетче бадеми.

Вдигам поглед и забелязвам, че Джон е застанал на вратата на кухнята и ме наблюдава. Прокарва пръсти през косата си.