Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Следва кратко мълчание, после мама става, без да ни погледне, и открива лъскаво сиди. Пуска го в плейъра и тримата поглеждаме екрана.

— Мили мои! — Татко отново е на екрана, в същата стая, в която беше на другото дивиди, отново в познатия халат. Все същият чаровник е. — Ако гледате това, значи съм гушнал букета. Има нещо, което трябва да ви кажа. Само че не е за пред хората. — Той дръпва няколко пъти от пурата и се мръщи. — Стана голяма катастрофа. Не ми се иска да ви я стоварвам на главите, но вие, момичета, сте умни и ще намерите начин да се измъкнете. — Той се замисля за момент. — Ако обаче се окажете притиснати до стената, обърнете се към Дики Хофърд, той ще ви помогне. Чао, милички — вдига чашата и екранът потъмнява. Врътвам се към мама:

— Каква е тази катастрофа?

— Направил е втора ипотека на къщата — гласът й трепери. — Това е истината. Дивидито пристигна по пощата седмица след погребението. Само че беше прекалено късно! Съдия-изпълнителите бяха идвали! Какво можехме да направим? — Тя гали уипета все по-бързо, докато той излайва жално и скача на пода.

— Какво направихме?

— Трябваше да продадем къщата. Да се преместим. Ейми щеше да напусне училище… — Ръцете й отново трепкат нервно.

— Тогава брат ми се намеси. И сестра ми. Ти също… Каза, че ще платиш ипотеката. Доколкото можеш да си позволиш.

— Аз ли?

Отпускам се на канапето. Шокирана съм. Опитвам се да си представя какво е станало. Съгласила съм се да покрия дълговете на татко.

— Да не би да е била офшорна ипотека? — питам аз. — Да не би да е в банка „Уни…“ нещо си?

— По-голямата част от сделките на баща ти бяха офшорни — кима тя. — Опитвал се е да избегне данъците. Не знам защо не живя честно…

— И това го казва жената, която държи дъщеря си на тъмно! — прекъсва я Джон. — Как можеш да го кажеш?

Забелязвам гнева му.

— Мамо, знаеше, че не мога да си спомня погребението. Защо не ми каза нищо? Не разбираш ли, че нещата щяха да ми се изяснят? Нямах представа къде отиват тези пари.

— Беше толкова трудно! — мама мести очи на посоки. — Опитвах се да мълча заради Ейми.

— Ама… — млъквам, когато ме поразява една мисъл. — Мамо… имам още един въпрос. Татко бил ли е някога в затвора?

Мама се свива, сякаш се каня да я ударя.

— За кратко, миличка. Беше много отдавна… по недоразумение. Да не говорим по този въпрос. Ще направя чай.

— Не! — скачам и заставам пред нея. Опитвам се да привлека цялото й внимание. — Чуй ме, мамо! Не можеш да живееш в някакъв балон и да се преструваш, че нищо не се е случило. Ейми е права! Трябва да излезеш от това състояние.

— Лекси! — сопва се мама, но аз не й обръщам внимание.

— Ейми е чула, че татко е бил в затвора. Сторило й се е страшно готино. Нищо чудно, че се забърква в толкова неприятности… господи! — Неочаквано животът ми се подрежда като пъзел. — Значи затова съм станала толкова амбициозна. Затова съм била толкова целеустремена. Погребението е променило всичко.

— Ти ми каза какво се е случило — обяснява Джон. — Когато съдиите пристигнали, тя напълно изгубила самообладание. — Той поглежда презрително мама. — Трябвало е да ги отпратиш, да вземеш решение… заела си се с всичко сама.

— Престани да ме гледаш така, сякаш вината е моя — повишава глас мама. — Престани да ме обвиняваш! Нямаш никаква представа какъв е бил животът ми! Баща ти, този мъж…

Тя млъква, думите увисват и аз притаявам дъх, когато сините й очи срещат моите. За пръв път, откакто се помня, мама казва… истината.

Стаята е съвършено тиха. Не смея да кажа и дума.

— Ами татко? — тихият ми глас отеква из хола. — Мамо… кажи ми.

Прекалено късно. Мама вече гледа настрани и избягва погледа ми. Имам чувството, че я виждам за пръв път. Косата й е вързана като на ученичка, ръцете й са сбръчкани, все още носи халката на татко. Докато я наблюдавам, тя напипва едно от кучетата и започва да го гали.

— Почти обед е, Агнес! — Гласът й е изтънял. — Да видим какво ще ти намерим…

— Мамо, моля те — пристъпвам към нея. — Не можеш да спреш тук. Какво се канеше да кажеш?

Не знам на какво се надявам, но когато вдига поглед, ми става ясно, че няма да разбера. Тя отново се е скрила в черупката си, сякаш нищо не се е случило.

— Просто исках да кажа… — Отново е влязла в ролята на мъченица. — Просто исках да кажа, преди да започнеш да ме обвиняваш за всичко, че онзи твой приятел, гаджето ти, от погребението, Дейв ли беше? Май Дейвид. Него трябва да обвиняваш.

— Скапаняка Дейв ли? — мръщя се аз. — Ама… Скапаняка Дейв не е бил на погребението. Той ми каза, че предложил да дойде, но аз съм го отказала. Каза… — Забелязвам, че Джон клати невярващо глава.