Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Мамо, не сме дошли да обядваме. Искам папката. Тук ли е?

— Разбира се — повишава глас тя. — Нищо й няма.

Качвам се по скърцащата стълба, покрита със зелен мокет, и влизам в стаята си, която е все още с флоралните тапети от „Лора Ашли“.

Ейми е права. Тук наистина вони. Не мога да преценя дали е от кучетата или влагата, или има мухъл… но тук трябва да се оправи. Забелязвам папката на един скрин и я грабвам, след това оставам на място. Сега вече ми е ясно защо мама е толкова нервна. Отвратително! Тук всичко е пропито с воня на кучешка пикня.

Мръщя се и отварям папката.

Почеркът е мой. Изписала съм няколко страници със ситен равномерен почерк. Преглеждам първата страница и се опитвам да вляза в крачка, да си припомня какво съм възнамерявала да правя, за какво точно става въпрос… Виждам някакво предложение, но за какво точно става въпрос? Обръщам страницата и се мръщя, след това обръщам нова страница и тогава виждам името. Господи!

В този момент разбирам. Всичко ми е ясно. Вдигам глава, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Идеята е великолепна. Просто е гениална. Виждам потенциала, ще се получи велико, ще промени абсолютно всичко…

Изпълнена с адреналин, аз грабвам папката, без да се интересувам на какво смърди, и изфучавам от стаята. Прескачам през стъпало, за да стигна по-бързо долу.

— Взе ли я? — Джон ме чака в основата на стълбите.

— Да! — По лицето ми пълзи усмивка. — Великолепна идея!

— Твоя е.

— Наистина ли? — Изпълва ме гордост и се опитвам да я потисна. — Точно от това имаме нужда. С това трябва да се захванем. Ако се получи, няма да се откажат от мокетите. Трябва да са напълно луди.

Едно от кучетата подскача и се опитва да дръпне кичур от косата ми, но дори това не е в състояние да помрачи настроението ми. Не мога да повярвам, че съм измислила подобно нещо. Аз, Лекси! Нямам търпение да разкажа на всички…

— Така! — Мама приближава с поднос с кафета. — Мога поне да ви направя по чаша кафе и нещо за пиене.

— Няма нужда, мамо — отвръщам аз. — Трябва да тръгваме…

— Аз ще пия кафе с удоволствие — усмихва се мило Джон. Какво? Хвърлям му убийствен поглед и го следвам към хола. Сядаме на избелялото канапе. Джон се настанява, сякаш си е у дома. Може и така да е.

— Лекси тъкмо ми разказваше как ще подреди живота си отново — обяснява той и посяга към сладките. — Мислех си, че събитията на погребението на баща й ще помогнат.

— Истинска травма е, когато човек загуби родител… — Мама се опитва да счупи бисквита. — Хапни си, Офелия. — Тя подава половинката на уипета.

— Не говоря за това — продължава Джон. — Говоря за другите събития.

— Други събития ли? — чуди се мама. — Рафаел, не се прави така! Лекси, ти искаш ли кафе?

Кучетата са се качили на масичката и се опитват да изпразнят чинията със сладки и бисквити, а стъклото е покрито със слюнки и трохи. Как да ядем?

— Лекси май не помни всичко — настоява Джон.

— Смоуки, още не ти е дошъл редът…

— Престани да говориш на тъпите кучета! — прогърмява гласът на Джон и аз трепвам.

Мама е прекалено шокирана, за да отговори. Не смее дори да помръдне.

— Това е дъщеря ти — посочва ме Джон. — Не това! — Той посочва едно от кучетата и става от канапето. И двете с мама сме приковали поглед в него. Той приближава до камината, прокарва пръсти през косата си и не обръща никакво внимание на скупчилите се около него уипети. — Аз държа на дъщеря ти. Тя може и да не помни, но аз държа на нея. — Поглежда мама. — Ти може и да си живееш живота със затворени очи, това може и да ти помага, но на Лекси определено не й помага.

— За какво става въпрос? — питам безпомощно. — Мамо, какво се е случило на погребението?

Ръцете на мама нервно потръпват, сякаш се опитва да се защити.

— Беше… доста беше… неприятно беше.

— Животът невинаги е приятен — заявява грубо Джон — Още по-неприятно е, когато не знаеш. Ако не кажеш на Лекси, аз ще й кажа. Защото тя ми е разказвала. — Той лапва последната бисквита.

— Добре. Стана така, че… — мама започва да шепне.

— Какво?

— Дойдоха съдия-изпълнители! — Тя цялата поруменява. — На средата на приема.

— Съдия-изпълнители ли? Но…

— Дойдоха без предупреждение. Бяха петима. — Тя гледа право пред себе си и гали кучето в скута си с равномерни движения. — Искаха да ни вземат къщата, мебелите, всичко. Оказа се, че баща ти не е бил съвсем откровен с мен. С никого не е бил откровен.

— Покажи й второто дивиди — настоява Джон. — Не ми казвай, че не знаеш къде е.