Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Той не трепва.

— Наистина пробвах с Розали и Марго. Може и да… — той се колебае. — Може и да съм отишъл твърде далече, но двамата с теб се разбрахме, че това ще ни бъде прикритието.

Естествено, че това ще каже, какво друго? Наблюдавам го, обзета от безсилна ярост. Може да разправя каквото иска, а аз няма да разбера дали е истина, или не.

— Разбери ме правилно. — Той се навежда над масата. — Всичко беше измислено. Измислихме история, с която да заблудим всички, така че, ако ни видят заедно, да имаме достоверно обяснение. Розали се хвана, точно както искахме.

— Ти си искал да те възприемат като женкар, така ли? — извивам очи.

— Не, разбира се! — отрича разпалено той. — Само че на няколко пъти за малко да стане гаф. Розали е много наблюдателна жена. Щеше да се досети.

— Затова реши да я сваляш — подхвърлям саркастично. — Браво! Страшно хитро.

Джон ме поглежда напълно спокойно.

— Права си. Изобщо не беше приятно. Не ни беше никак лесно, допуснахме грешки… — Той посяга към ръката ми. — Имай ми доверие, Лекси. Моля те. Позволи ми да ти обясня всичко…

— Престани! — Дръпвам ръка. — Престани… веднага! Няма да говорим повече по този въпрос. Просто няма значение. Имаме конкретна задача. — Към масата се приближава сервитьорка и аз вдигам поглед. — Едно капучино, ако обичате. Казвай за мокетите — нареждам аз, щом момичето се отдръпва. — Подобно нещо не съществува. Прегледах навсякъде. Ходих в офиса, проверих навсякъде, дори в компютъра. Търсих и вкъщи, но няма. Открих единствено това. — Бъркам в куфарчето и вадя лист с някакви кодирани драсканици. — В бюрото вкъщи имаше празно чекмедже. Там го открих.

Надявам се очите на Джон да просветнат и той да възкликне: „Аха! Кодът!“, също като в „Шифърът на Леонарди“ Вместо това той свива рамене.

— Това е твоят почерк.

— Познавам собствения си почерк. — Опитвам се да запазя спокойствие. — Не разбирам какво означава! — Подхвърлям листа. — Защо бележките ми не са в компютъра?

— Нямаше ли един тип в службата ти, Байрън?

— Да — отвръщам предпазливо. — Какво той?

— Нямаше му доверие. Смяташе, че той е този, който иска отделът да бъде ликвидиран. Беше решила, че ти подлива вода. Затова имаше намерение да представиш всичко на среща на борда, за да не може той да отвърне на удара.

Вратата на кафенето се отваря и аз трепвам рязко, защото решавам, че влиза Ерик. Вече съм измислила и извинение. Ходих на пазар и виж кого срещнах! Какво съвпадение! Разбира се, че не е Ерик, а група тийнейджъри, които започват да говорят на френски.

— Значи не знаеш нищо друго. — Чувството за вина ме прави агресивна, готова да обвинявам всички наред. — Не можеш да ми помогнеш.

— Не съм казал подобно нещо — отвръща спокойно Джон. — Като се замисля, нещо ми се върти в главата. Договорът ти беше с Джеръми Нортъм. Нортуик. Нещо такова.

— Джеръми Нортпул ли? — Името само изниква в главата ми. Спомням си, че Лиза ми подаде листче, на което бе написала името му. Имаше още трийсет и пет подобни листчета.

— Да — кима Джон. — Май това беше. Нортпул.

— Струва ми се, че е звънял, докато съм била в болницата. Да, звънял е няколко пъти.

— Добре — Джон извива вежди. — Защо не му звъннеш?

— Не мога. — Отпускам отчаяно ръце на масата. — Не мога да му кажа: „Здрасти, обажда се Лекси Смарт, имахме една уговорка, но я първо ми кажи ти с какво точно се занимаваш?“ Просто не знам достатъчно. Къде е информацията?

— Все някъде. — Джон разбърква капучиното. — Скрила си я някъде. Сигурно си пъхнала папката на скришно място или си я прибрала…

— Въпросът е къде?

Сервитьорката ми донася капучиното. Посягам към бисквитката и започвам да късам опаковката. Къде ли съм пъхнала папката? Къде бих я скрила? Къде ми е бил умът?

— Помня още нещо. — Джон допива последната глътка и дава знак на момичето да му донесе ново капучино. — Ходи до Кент. Беше у майка си.

— Наистина ли? — вдигам поглед. — Кога?

— Малко преди катастрофата. Може да си занесла папката там.

— У мама ли? — питам скептично.

— Поне провери. — Той свива рамене. — Звънни й и я попитай.

Разбърквам капучиното замислена, когато сервитьорката оставя нова чаша за Джон. Нямам никакво желание да звъня на мама. Всеки разговор с нея ми се отразява зле.

— Хайде, Лекси, ще се справиш. — Устните на Джон потрепват весело, докато наблюдава изражението ми. — Ти какво си, жена или морж?

Вдигам шашната поглед. В първия момент ми се струва, че не съм чула правилно.