Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— С дижонска горчица ли?

— Именно. Когато се запознахме, реших, че това е някаква перверзия. Сега вече не мога да им се наситя. — Той пресича някакво кръстовище и се влива в двулентов път. Колата набира скорост и става все по-трудно да го чувам над шума. — Един уикенд валеше. Ерик беше отишъл на голф и двамата с теб изгледахме всички епизоди на „Доктор Ху“. — Той ме поглежда. — Да продължавам ли?

Всичко, което казва, има смисъл. Не мога да проумея. Не си спомням за какво ми е говорил, но някъде дълбоко в мен нещо потрепва и се опитва да се събуди. Имам чувството, че това съм аз, истинското ми аз.

— Продължавай — подканям го.

— И така… Играем тенис на маса. Жестока работа. Беше две игри напред, но всеки момент щеше да се пречупиш.

— Няма начин да се пречупя — отвръщам възмутена.

— Напротив.

— Никога! — смея се.

— Запозна се с мама. Тя веднага разбра. Познава ме твърде добре и няма начин да я излъжа. Няма страшно, тя е готин човек, никога няма да каже и дума. — Джон се престроява. — Винаги спиш от лявата страна. За осем месеца сме прекарали цели пет нощи заедно. — Той замълчава… за момент. — А с Ерик си била 235.

Не знам какво да отговоря. Джон гледа напред. Напрегнат е.

— Да продължавам ли? — пита най-сетне.

— Да. — Гърлото ми е сухо. — Продължавай.

Докато пътуваме през Кент, Джон ми разказва всички подробности около връзката ни. Очевидно аз не мога да си спомня нищо, затова пътуваме мълчаливо през полята. Не че забелязвам нещо около мен. Израснала съм в Кент, затова живописната английска провинция не ме интересува особено. Наблюдавам екрана на борд компютъра като в транс и следя стрелката.

Неочаквано си припомням разговора със Скапаняка Дейв и въздишам.

— Какво? — пита Джон.

— А, нищо. Все още се питам как стигнах дотук. Какво ме е накарало да градя кариера, да си оправя зъбите, да се превърна в… друг човек — вдигам рамене.

— Ами — отвръща Джон с въздишка. — Всичко е започнало със случката на погребението.

— Как така?

— Онази работа с баща ти.

— Какво за него? — питам удивена. — Нямам представа за какво говориш.

Джон набива спирачки насред поле, пълно с крави, и се обръща към мен.

— Майка ти не ти ли каза за погребението?

— Разбира се, че ми каза — извивам вежди. — Татко е бил… кремиран.

— Именно.

Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че мама не спомена нищо друго за погребението. Смени темата, доколкото си спомням. Но това е напълно в стила на мама. Тя променя всяка тема, която не й е приятна.

Джон клати невярващо глава и отново подкарва.

— Не е възможно. Ти нищо ли не знаеш за живота си?

— Очевидно не — отвръщам ядосана. — Хайде, кажи ми! Щом е толкова важно.

— Ох! — Джон клати глава и спира пред покрита с чакъл алея. — Не е моя работа. Трябва да попиташ майка си. Пристигнахме.

Да, пристигнахме, а аз дори не забелязах. Къщата си е почти същата, каквато я помня — от червени тухли, строена в началото на миналия век, с оранжерия от едната страна, а старото волво на мама е паркирано отпред. Истината е, че тук нищо не се е променило, откакто се нанесохме, само е по-неугледно. По покрива се е събрал мъх, бръшлянът се е качил още по-високо по стените. Под някакъв линолеум се виждат плочките, които татко остави навремето. Май щеше да ги продава, за да започне бизнес. Това беше преди… осем години, струва ми се. Дали не бяха десет?

Виждам градината, която навремето беше много красива, с цветя и подправки, но след това се появиха кучетата.

— Искаш да кажеш, че мама ме е излъгала ли?

Джон клати глава.

— Не те е излъгала. Просто е редактирала фактите. — Той отваря вратата. — Ела.

Уипетите изглеждат малки и хърбави, но когато се изправят на задните си крака, стават огромни. А когато са цели десет и се опитват да се накачулят върху теб, имаш чувството, че си нападната от улична банда.

— Офелия! Рафаел! — чувам гласа на мама над джафкането и скимтенето. — Долу! Лекси, миличка! Много бързо дойде. Какво става? — Тя е с кадифена пола и престилка на сини райета с разръфани ръбове на ръкавите и стиска стара кърпа с надпис „Чарлз и Даяна“.

— Здрасти, мамо — отвръщам задъхано, докато се опитвам да се провра покрай кучетата. — Това е Джон. Мой… приятел — обръщам се към Джон, който гледа уипета право в очите и нарежда:

— Свали си лапите долу. Стой настрани от хората.

— А, добре. — Мама ми се струва притеснена. — Ако знаех, щях да сготвя нещо. Как да реагирам за толкова кратко време…