Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Какво друго ти е казал?

— Каза, че същата сутрин сме скъсали, че било много спокойна и културна раздяла, че ми подарил роза… — Господи! Как съм могла да му повярвам? — Извинете ме.

Изскачам навън, обзета от гняв към мама, към татко, към себе си, задето съм толкова доверчива. Вадя мобилния от джоба и набирам офиса на Скапаняка Дейв.

— Дейв Луис слуша.

— Скапаняко Дейв, аз съм — представям се с леден глас. — Лекси. Я пак да ми кажеш как сме се разделили. И този път искам да чуя истината.

— Миличка, аз ти казах истината — отвръща уверено той. — Ще трябва да ми повярваш.

Имам желание да го удуша.

— Слушай, Скапаняко — продължавам с тих заплашителен глас. — В момента съм в кабинета на невролога. Той каза, че някой ми и пробутвал лъжи и това обърква невралните пътеки в мозъка ми. Ако нещата не излязат наяве, ще получа перманентно мозъчно увреждане.

— Господи! — ахва той. — Наистина ли?

Той е по-тъп дори от уипетите на мама.

— Да. Специалистът е при мен и се опитва да оправи нещата. Та най-добре е да ми кажеш истината. Може би трябва да те прехвърля на лекаря — опитвам се да го сплаша.

— Недей. Няма нужда! — Работата стана. Чувам го как диша бързо и тежко. — Може и да не беше точно както ти казах. Опитвах се да те защитя.

— От какво? Беше ли на погребението?

— Да, бях — въздиша той. — Раздавах канапета. Помагах. Подкрепях те.

— После какво стана?

— После аз… — той прочиства гърлото си.

— Какво?

— Изчуках една от сервитьорките. Бях подложен на емоционален стрес! — опитва се да се защити той. — В такива моменти човек върши какви ли не щуротии. Мислех, че съм заключил вратата…

— А аз съм влязла — промълвявам.

— Да. Не бяхме голи. Е, малко де…

— Млъквай! — Отдръпвам телефона.

Трябват ми няколко минути, за да преглътна чутото. Дишам с усилие, приклекнала на чакъла до стената, зареяла поглед към стадо овце. Не обръщам никакво внимание на виковете „Лекси! Лекси!“, които се разнасят от телефона.

Хванала съм Скапаняка Дейв да ми изневерява. Естествено. Защо ли не се изненадвам.

Най-сетне вдигам телефона към ухото си.

— И как реагирах? И не ми пробутвай приказките за розата и колко културно сме се разделили.

— Ами… — въздиша отново Скапаняка Дейв. — Честно казано, ти пощръкля. Разкрещя се за живота си. Трябвало да промениш целия си живот, защото бил скапан, била си ме мразила, мразеше всичко… казвам ти, Лекси, направо прекали. Опитах се да те успокоя, донесох ти сандвич със скариди, но ти не пожела и хукна нанякъде.

— После?

— Повече не се видяхме. Следващия път, когато те видях, те даваха по телевизията и беше коренно променена.

— Ясно. — Наблюдавам две птици в небето. — Трябваше да ми кажеш истината още първия път.

— Знам. Съжалявам.

— Съмнявам се.

— Наистина съжалявам. — Струва ми се искрен, както никога досега. — Съжалявам, че изчуках момичето. Съжалявам за онова, което ти каза. Беше грозно.

Изпъвам гръб.

— Какво ми е казала?

— Не помниш ли? — пита бързо той. — А, нищо… И аз съм забравил.

— Казвай! Казвай веднага, Скапаняко Дейв.

— Трябва да затварям. Успех при лекаря. — Той прекъсва. Аз веднага набирам отново, но дава заето. Гадно влечуго!

Връщам се в къщата. Джон е седнал на канапето и чете брой от „Уипет Уърлд“.

— Здрасти! — грейва той. — Как беше?

— Как ме е нарекла сервитьорката на погребението?

Усмивката на Джон се стопява.

— Не знам. Слушай. Ти чела ли си „Уипет Уърлд“? — Той ми подава списанието. — Неочаквано добро е…

— Знаеш. — Сядам до него и обръщам брадичката му, за да ме погледне. — Знам, че съм ти казала. Говори.

Джон въздъхва.

— Лекси, това е незначителна подробност. Какво значение има?

— Просто… има. Значи така, Джон, можеш да наставляваш мама, а сега не искаш да ми кажеш какво се е случило, макар да знаеш, че имам право да знам. Кажи веднага как ме е нарекла сервитьорката. Веднага! — нареждам вбесена.

— Добре! — Джон вдига ръце. — След като държиш… Нарекла те е… Дракула.

Дракула ли? Макар да е минало, макар да знам, че зъбите ми наистина бяха криви, макар вече да не са — аз цялата пламвам от унижение.

— Лекси… — Джон очевидно е силно притеснен.

— Не — клатя глава. — Добре съм.

Лицето ми още гори, когато ставам и се приближавам до прозореца. Опитвам се да си представя сцената, да преживея отново последните мигове на смачканата Лекси, която не носи високи токове. Годината е 2004. Не получих премия. Погребението на татко бе на следващия ден. Съдия-изпълнителите са дошли, за да ни разорят. Спипвам гаджето си да чука сервитьорка… а тя ме поглежда и ме нарича Дракула.