Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Вратата на асансьора се отваря, с Фи и Ейми влизаме вътре и избухваме в кикот.

— Супер! — Фи вдига ръка да я перна. — Беше велика!

Слизаме на осмия етаж и аз се приближавам към бюрото на Наташа пред кабинета на Саймън Джонсън, вирнала високомерно глава.

— Здрасти, Наташа — излайвам аз. — Предполагам, вече си чула, че паметта ми се е върнала. Трябва да се видя със Саймън веднага.

— Да, разбрах — кима Наташа. — Само че Саймън има неотложни срещи тази сутрин.

— Тогава ги размести! Отложи някоя, ако се налага! Важно е да го видя.

— Добре. — Наташа барабани по клавиатурата. — Мога да те вмъкна в десет и трийсет.

— Фантас… — Фи ме сръчква. — Може — примирявам се и поглеждам сърдито Наташа. — Хайде, Фи.

Господи, това съскане и зъбене е страшно изморително. Вече съм като претрепана, а съм на работа от нищо и никакви десет минути.

— Десет и половина — повтаря Ейми, когато се качваме отново в асансьора. — Супер. Сега какво ще правим?

— Отиваме в отдела. — Отново ставам нервна. — Ще издържа някак до десет и половина.

— Успех! — Фи стисва рамото ми секунда преди вратата на асансьора да се отвори.

Докато вървим към главния офис, усещам, че ми се гади. Ще се справя, повтарям си. Мога да бъда адско изчадие в ролята на шефка. Пристигам на вратата и оставам отпред няколко секунди, за да видя какво става вътре. След това си поемам дълбоко дъх.

— И така — заговарям с остър саркастичен глас. — Пак четем „Хелоу“ на работното място, а?

Мелани, която разлиства списанието, притиснала слушалката с рамо, подскача така, сякаш са я близнали адските пламъци.

— Аз просто… изчаквах да ме свържат със счетоводството… — Тя бързо затваря „Хелоу“.

— И с теб ще си поговоря след малко. — Оглеждам останалите в стаята. — Та това ми напомня… Не ви ли накарах да напишете пълни отчети за пътните разходи? Не беше ли това преди два месеца? Искам да ги видя веднага.

— Мислехме, че си забравила — обажда се слисаната Каролин.

— Както виждаш, спомних си — усмихвам й се злобно. — Спомних си всичко. И вие няма да е зле да си спомните, каквото трябва, ако искате препоръки.

Изфучавам навън и налитам на Байрън.

— Лекси! — той за малко да си изпусне кафето. — Какво, по дявол…

— Байрън! Трябва да говоря с теб за Тони Дюкс — тросвам се аз. — Как си се оправил с несъответствията в сметките ми? Всички знаем, че пипа. Да не би да си забравил октомври 2006 година?

Байрън ме зяпа като малоумен.

— Освен това искам да говорим за годишната конференция. Миналата година беше пълен провал. — Тръгвам към офиса си, след това се обръщам. — Та в тази връзка, къде е протоколът от последното събрание на производителите? Ти го пишеше, доколкото си спомням.

— Ще… да, ще ти го изпратя. — Той е напълно слисан. Всяка дума, която казвам, попадна точно където трябва.

Фи е истински гений!

— Значи си се оправила? — промълвява той, когато отварям вратата на кабинета си. — Всичко ли е наред?

— И още как! Оправих се. — Натиквам Ейми вътре и трясвам вратата. Броя до три, след това се показвам отново. — Клер, кафе! И едно за стажантката ми Ейми. Фи, я ела и ти.

Фи затваря вратата и аз се тръшвам на канапето напълно изтощена.

— Трябва да играеш на сцената! — възкликва Фи. — Беше велика! Точно така беше.

Все още потръпвам. Не мога да повярвам, че казах всички тези неща.

— Сега остава да чакаме до десет и трийсет. — Фи поглежда часовника си и се настанява на бюрото ми. — Точно десет е.

— Беше пълна гаднярка — възхищава се Ейми. Извадила е спирала и си слага нов пласт. — И аз ще се държа така, когато вляза в света на бизнеса.

— Тогава няма да имаш никакви приятели.

— Не ми трябват приятели. — Тя отмята глава назад. — Искам да изкарвам пари. Знаеш ли какво казваше татко? Все разправяше…

Изобщо нямам желание да чуя какво е казвал татко.

— Ейми, ще поговорим по-късно — прекъсвам я аз. — За татко ще говорим после. — На вратата се чука и аз замръзвам на място.

— Бързо! — нарежда Фи. — Сядай на бюрото. Прави се на ядосана и нетърпелива.

Хвърлям се на стола, а тя придърпва стола срещу мен.

— Влез — провиквам се с най-изпълнения с досада глас, който мога да си представя. Вратата се отваря и влиза Клер с поднос кафета. Без да крия раздразнението си, кимвам към бюрото. — И така, Фи… вече ми дойде до гуша от отношението ти! — импровизирам, докато Клер оставя чашките. — Това не се търпи. Имаш ли нещо да кажеш?

— Извинявай, Лекси — мрънка тя с наведена глава. В този момент разбирам, че едва потиска кикота си.