Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Вратата на тоалетната се отваря и влиза чистачката с парцал.

— Може ли да ни оставите за две минути — казвам с нетърпящ възражение глас. — Благодаря. — Вратата се затваря отново.

— Работата е там, Лекс… — Фи захвърля парчето тоалетна хартия. — Завиждахме ти. — Тя ме поглежда откровено.

— Завиждали сте ми?

— Както беше Зъбатка, така се сдоби с прекрасна коса и зъби, извоюва си кабинет, стана шефка и ни казваше какво да правим.

— Знам — въздишам аз. — Шантава работа.

— Изобщо не е шантава. — За моя изненада Фи се приближава до мен. Прикляква и стисва раменете ми. — Навремето взеха добро решение, като те повишиха, Лекси. Ти можеш да си шеф, ще се справиш. Много по-добра си от прецакания Байрън.

Тя извива презрително очи.

Трогната съм от вярата й в способностите ми и не мога да промълвя и дума.

— Просто искам да бъда… една от вас — изричам най-сетне. — От екипа.

— Ще бъдеш. Ти си, но някой трябва да влезе в онзи кабинет. — Фи отново се изправя. — Лекси, помниш ли, когато бяхме в началното училище? Помниш ли надбягването с торби?

— Не ми напомняй. И това прецаках. Паднах по очи.

— Това не е важно — клати глава Фи. — Важното беше, че печелиш. Беше пред нас. Ако беше продължила, ако не ни беше чакала… щеше да спечелиш. — Тя ме поглежда ядно. Това са зелените очи, които познавам от шестгодишна. — Просто продължи. Не се замисляй, не се обръщай назад.

Вратата се отваря и двете трепваме.

— Лекси? — Наташа са намръщва, когато ни вижда двете с Фи. — Чудех се къде си. Готова ли си?

Поглеждам Фи за последно, изправям се и вирвам брадичка.

— Да, напълно.

Мога да се справя. Когато влизам в кабинета на Саймън, съм изпънала гръб и се усмихвам изкуствено.

— Лекси — грейва Саймън. — Радвам се да те видя. Заповядай, седни.

Всички останали са съвсем спокойни. Четирима от директорите са се събрали около малка маса и са се настанили удобно на кожени фотьойли. Пият кафе. Слаб мъж с посивяла коса — Дейвид Олбрайт, разговаря с мъж отляво за вила в Прованс.

— Значи паметта ти се е върнала! — Саймън ми подава чаша кафе. — Чудесна новина, Лекси!

— Да, наистина е чудесна!

— Тъкмо обсъждаме последствията от юни ’07 — той кима към документите по масата. — Избра изключително подходящ момент, защото знам, че имаш чудесни идеи за сливането на отделите. Нали познаваш всички. — Той ми поднася стол, но аз отказвам да седна.

— Всъщност… — Дланите ми са влажни и аз стискам папката. — Исках да поговоря с теб. С всички вас. Става въпрос за нещо друго…

Дейвид Олбрайт ме поглежда навъсен.

— Какво има?

— „Подови покрития“.

Саймън се мръщи. Чувам някой да мърмори:

— За бога!

— Лекси — започва Саймън с напрегнат глас. — Вече обсъждахме този въпрос. Приключихме с него. Повече няма да се занимаваме с „Подови покрития“.

— Само че аз съм готова със сделка! За нея искам да поговорим! — Поемам си дълбоко дъх. — Открай време смятам, че архивните разцветки на „Делър“ са най-голямото ни богатство. От няколко месеца се опитвам да намеря начин да се възползваме от този факт. Сега съм уговорила сделка с компания, която би искала да използва един от старите ни дизайни. Така „Делър“ ще дръпне напред. Ще преобърна отдела! — Гласът ми звучи възторжено и силно. — Знам, че мога да мотивирам отдела. Ще положа началото на нещо велико и доходно! Трябва ни само още един шанс. Само още един!!

Спирам да говоря и оглеждам лицата.

Веднага разбирам. Не съм направила никакво впечатление на присъстващите. Сър Дейвид продължава да нервничи, а Саймън е готов да ме убие. Един от присъстващите си играе с телефона.

— Доколкото знам, решение за отдела вече е взето — обръща се гневно сър Дейвид Олбрайт към Саймън. — Защо ни занимава отново с този въпрос?

— Всичко е решено, сър Дейвид — отвръща задъхан той. — Лекси, нямам представа какво правиш…

— Бизнес! — сопвам се нещастно аз.

— Млада госпожице — обръща се към мен сър Дейвид. — Бизнесът означава поглед напред. „Делър“ е фирма от новото хилядолетие, която върви напред с времето, не се връща назад.

— Не се връщам назад! — Старая се да не викам. — Старите разцветки на „Делър“ са изключителни. Истинско престъпление е да не ги използваме.

— Това има ли нещо общо със съпруга ти? — пита Саймън, сякаш разбира какво става. — Съпругът на Лекси е предприемач — обяснява той на останалите и отново се обръща към мен: — Лекси, при цялото ми уважение, няма да успееш да спасиш отдела си с няколко апартамента.