Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Притаявам дъх и внимателно написвам Д. След това протягам ръка.

— Имам проблеми с китката. Понякога мускулите ми се схващат…

— Лекси, признай си — клати глава Байрън. — Пантомимата свърши.

— Нищо не е свършило. Ще го занеса в кабинета си…

— Я стига! — възмущава се той. — За бога! Да не би да си въобразяваш, че ще ни заблудиш…

— Гледайте! — пискливият глас на Ейми се разнася из офиса и привлича вниманието на всички. — Гледайте. Това е Джъд Лоу! Без риза е.

— Джъд Лоу ли?

— Къде е?

Никой не обръща внимание на Байрън и всички се скупчват на прозореца. Дебс избутва Каролин и дори Лусинда се надига пръсти, за да види.

Обичам малката си сестричка.

— Така — заявявам като забързана бизнес дама. — Трябва да вървя. Клер, довърши, ако обичаш — побутвам ваучера към нея.

— Това е Джъд Лоу! — продължава да настоява Ейми. — Видях го как целува Сиена! Трябва да се обадим на списание „ОК“!

— Не помни абсолютно нищо! — възмущава се вбесеният Байрън и се опитва да накара всички да го чуят. — Това е някакво тъпо представление.

— Имам среща със Саймън. Всички на работа! — Врътвам се на пети и по най-подходящия за Лекси начин се връщам в кабинета си.

Вратата към кабинета на Саймън Джонсън е затворена, когато се качвам, и Наташа ми посочва да седна. Настанявам се на едно канапе, все още притеснена от сблъсъка с Байрън.

— И двете ли ще влезете при Саймън Джонсън? — пита изненадана тя и гледа Фи.

— Не. Фи е тук просто…

Не мога да кажа „за морална подкрепа“.

— Лекси трябва да ми даде напътствия за документите за продажба — отвръща, без да се колебае Фи и извива вежди към Наташа. — Май си е припомнила всичко.

— Разбрах. — Наташа също извива вежди.

След минутка телефонът й звъни и Наташа вдига.

— Добре, Саймън — отвръща след малко тя. — Ще й предам. — Затваря и ме поглежда. — Лекси, Саймън е със сър Дейвид и някои от другите директори.

— Сър Дейвид Олбрайт ли? — повтарям аз.

Сър Дейвид Олбрайт е председател на борда. Той е голяма клечка, още по-голяма дори от Саймън. Освен това е много зъл, поне така разправят всички.

— Именно — кима Наташа. — Саймън каза да влезеш, да останеш при тях, за да се видиш с всички. След около пет минути. Става ли?

Обзема ме паника. Нямах намерение да се разправям и със сър Дейвид и директорите.

— Разбира се! Добре. Хм… Фи, трябва да си напудря носа. Ще продължим разговора в дамската тоалетна.

— Добре — поглежда ме изненадана Фи. — Както кажеш.

Влизам в празната тоалетна и сядам на един стол. Задъхана съм.

— Не мога.

— Какво?

— Не мога да го направя. — Прегръщам папката безпомощно. — Планът е тъп. Как да впечатля сър Дейвид Олбрайт. Никога не съм изнасяла презентация пред важни хора. Ще онемея…

— Ще се справиш! — отвръща Фи. — Лекси, изнасяла си речи пред цялата компания. Беше страхотна.

— Наистина ли?

— Не бих те излъгала — заявява тя. — На последната конференция по продажбите беше невероятна. Можеш да изнесеш реч дори ако си се изправила на главата си. Просто повярвай в себе си.

Няколко секунди мълча и се опитвам да си представя всичко. Лошото е, че не мога. То е все едно да кажа, че съм страхотна на акробатични номера в цирка.

— Не знам. — Потривам безпомощно лице и усещам как енергията ме напуска. — Май не ставам за шеф. Дали да не се откажа…

— В никакъв случай! Ти си родена за шеф.

— Как е възможно да го кажеш? — гласът ми трепери. — Когато са ме повишили, не съм могла да се справя, отчуждила съм се от вас, не съм се справяла достатъчно добре… Прецакала съм всичко. И те го знаят — соча с глава към директорския кабинет. — Затова ме махнаха. Защо изобщо си правя труд? — Отпускам глава.

— Лекси, не си прецакала нищо — обяснява бързо Фи. — Ти беше добър шеф.

— Да, сигурно — извивам очи.

— Наистина. — Бузите й са поруменели. — Ние не бяхме… не бяхме справедливи. Всички ти бяхме ядосани, затова ти създавахме главоболия. — Тя се поколебава и навива парче тоалетна хартия на пръста си. — Понякога беше прекалено нетърпелива. Но имаше страхотни попадения. Умееше да мотивираш хората. Всички се чувстваха жизнени. Хората имаха желание да те впечатлят. Възхищаваха ти се.

Попивам казаното от нея и усещам как напрежението се оттича. Само че не мога да повярвам на чутото.

— Но ти ме накара да повярвам, че съм била истинска мръсница. Не само ти, останалите също.

— Понякога беше — кима Фи. — Понякога ти се налагаше да бъдеш. — Тя се поколебава и навива ново парче тоалетна хартия. — Каролин прекаляваше с разходите. Заслужаваше скандала. Да знаеш, че не съм ти го казала аз — добавя бързо и се ухилва, аз не се сдържам и също се усмихвам.