Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Ерик, много се извинявам. Няма… няма да се повтори. — Приближавам до прозореца и се опитвам да събера мислите си. След това се обръщам към него: — Мога ли да те попитам нещо, след като така и така започнахме този разговор? Кажи ми честно, какво мислиш за нас, за брака ни? За отношенията ни?

— Мисля, че имаме напредък — кима Ерик и настроението му видимо се подобрява, сякаш сме преминали на въпрос, включен в дневния ред. — Ставаме по-интимни… ти имаш проблясъци… научи всичко необходимо от наръчника… според мен нещата си идват на мястото. А това е чудесно.

Имам чувството, че говори за бизнес. Все едно е подготвил пауърпойнт презентация с графики, които илюстрират щастието ни. Как е възможно да е така, след като изобщо не се интересува какво мисля?

— Ерик, много се извинявам. — Въздъхвам дълбоко и се тръшвам на велурения стол без облегалка. — Просто не съм съгласна с теб. Изобщо не сме станали по-интимни. Мисля, че сега е моментът да призная, че нямам никакви проблясъци. Излъгах те.

Ерик ме гледа потресен.

— Излъгала си ме? Защо?

Защото или трябваше да те излъжа, или да се нахвърля на сметановата планина.

— Най-добре да си кажем истината — опитвам се да импровизирам. — Истината е, че не съм си спомнила абсолютно нищо. Ти си все още мъж, с когото се запознах преди няколко седмици.

Ерик присяда тежко на леглото и двамата мълчим. Посягам към черно-бялата снимка на двамата от сватбата. Вдигнали сме чаши, усмихваме се и на пръв поглед изглеждаме неземно щастливи. За пръв път се вглеждам внимателно и забелязвам напрежението, стаено в очите ми.

Вече ми е ясно колко щастлива съм била. Интересно, кога ли съм разбрала, че съм допуснала грешка?

— Ерик, нека си кажем истината. — Въздишам и оставям снимката на камината. — Просто не се получава. Нито за мен, нито за теб. Аз съм с мъж, когато не познавам, а ти си с жена, която не помни абсолютно нищо.

— Това няма значение. Създаваме нов брак. Започваме отново. — Той размахва ръце, за да подчертае думите си. Имам чувството, че всеки момент ще заговори за брака в еднообемните пространства.

— Нищо подобно — клатя глава. — Не мога да продължавам по този начин.

— Можеш, мила. — Ерик веднага преминава на режим „загрижен съпруг на умствено разстроена жена“. — Да не би да се напрягаш прекалено много? Почини си.

— Не ми трябва почивка! Искам да бъда себе си! — Изпъвам гръб и разбирам, че повече не мога да крия разочарованието си. — Ерик, аз не съм момичето, за което си се оженил. Нямам представа коя съм била през последните три години, но това не съм била истинската аз. Аз обичам пъстрите цветове. Обичам бъркотията. Обичам… — Размахвам ръце. — Обичам спагети! През всичкото това време не съм била гладна за успех, просто съм била гладна.

Ерик не може да повярва.

— Мила — казва той. — След като означава толкова много за теб, ще ти купим спагети. Ще накарам Джана да поръча…

— Изобщо не става въпрос за спагетите. Ерик, ти просто не разбираш. През последните няколко седмица играех роля. Не мога повече. — Посочвам огромния екран. — Не си падам по тези високотехнологични играчки. Честно казано, предпочитам да живея в къща.

— В къща ли? — Ерик ме поглежда ужасен, сякаш съм му съобщила, че искам да живея с глутница вълци и да родя вълчета.

— Този апартамент е фантастичен, Ерик. — В този момент се чувствам виновна, че омаловажавам постижението му. — Той е невероятен и аз искрено му се възхищавам. Просто не съм създадена да живея в… еднообемни пространства.

Боже! Просто не мога да повярвам. Аз направих неговия жест.

— Шокиран съм, Лекси — ококорил се е той. — Нямах представа, че си се чувствала по този начин.

— Но най-важното е, че ти не ме обичаш. — Гледам го право в очите. — Не обичаш мен.

— Напротив, обичам те! — Той започва да си връща самообладанието. — Знаеш, че те обичам. Ти си талантлива, красива…

— Мислиш, че съм красива ли?

— Точно така. — Той май е обиден. — Разбира се!

— Мислиш, че колагеновите ми устни са красиви — поправям го аз и клатя глава. — Че фасетките на зъбите ми са добре поставени, че косата ми е професионално изправена.

Ерик млъква. Забелязвам, че не може да повярва на чутото. Сигурно съм му казала, че всичко по мен е естествено.

— Трябва да се изнеса. — Отдръпвам се на няколко крачки и свеждам поглед към килима. — Много се извинявам, но напрежението е прекалено голямо.

— Май прибързахме — заявява накрая той. — Може би да се разделим за кратко… След седмица или две всичко ще ти се избистри и тогава ще поговорим отново.