Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Да — кимам аз. — Може би.

Чувствам се странно, докато си прибирам нещата. Това не е моят живот. Това е животът на друго момиче. Натъпквам абсолютния минимум в куфарите „Гучи“, които открих в гардероба — бельо, дънки, няколко чифта обувки. Чувствам, че нямам право да посягам към бежовите маркови костюми. А и честно казано, не ги искам. Тъкмо довършвам, когато усещам, че не съм сама. Обръщам се и виждам Ерик на вратата.

— Трябва да изляза — обяснява той. — Ти ще се справиш ли?

— Да, ще се справя. Ще взема такси до Фи. Тя ще се прибере по-рано от работа. — Дръпвам ципа на куфара и се намръщвам при този звук, който вещае края на всичко. — Ерик, благодаря ти, че… че ме изтърпя. Знам, че и на теб ти е било трудно.

— Много държа на теб. Сигурно го знаеш. — В очите му личи истинска болка и аз започвам да се чувствам виновна. Само че не мога да остана с някого единствено от чувство за вина или защото може да кара моторница. Ставам, раздвижвам се и оглеждам просторната, безупречно подредена стая. Специалното легло от известен дизайнер, вградения екран, гардеробната с милиони дрехи. Сигурна съм, че докато съм жива, няма да живея в такъв лукс. Сигурно съм напълно луда. Погледът ми попада на леглото и си спомням нещо.

— Ерик, аз прописквам ли насън? — питам небрежно дори. — Случайно да си забелязал?

— Да, пропискваш — кима той. — Дори ходихме на лекар. Той предложи да ти продуха назалните пътища със солена вода и ти предписа щипка за нос. — Той се насочва към едно от чекмеджетата и вади кутия с някакво противно приспособление. — Искаш ли я?

— Не — отвръщам след кратко колебание. — Благодаря ти.

Така. Значи взела съм правилното решение.

Ерик оставя щипката за нос. Колебае се — след това се приближава и ме прегръща неумело. Имам чувството, че следвам напътствията от наръчника: Раздяла (прощална прегръдка).

— Чао, Ерик — изричам, притиснала нос към скъпата ухаеща риза. — Доскоро.

Колкото и да е смешно, готова съм да заплача. Не заради Ерик… а защото всичко е приключило. Това е краят на невероятния ми съвършен живот мечта.

Най-сетне той се отдръпва.

— Чао, Лекси. — Излиза от стаята и след секунда хлопва външната врата.

Час по-късно съм си събрала всичките неща. Накрая не устоявам и натъпквам още един куфар с бельо „Ла Перла“, гримове на „Шанел“ и козметика за тяло. Третият куфар е пълен с палта. Че кой друг ще ги иска? На Ерик няма да му трябват. Освен това запазих чантата на „Луи Вюитон“, заради едно време.

Много ми е трудно да се сбогувам с Джана. Прегръщам я и тя измърморва нещо на италиански, докато ме милва по косата. Струва ми се, че тя разбира какво става.

Ето че съм съвсем сама. Повличам куфарите към хола и си поглеждам часовника. Остават още няколко минути до пристигането на таксито. Все едно че си тръгвам от скъп бутиков хотел. Престоят тук беше изключителен, а пък оборудването — направо невероятно. Но тук така и не се почувствах като у дома си. Въпреки това ми става мъчно, когато излизам на терасата за последен път и заслонявам очи. Спомням си, че когато пристигнах тук, си казах, че това е истински рай. Ерик ми приличаше на древногръцки бог. Все още помня обзелата ме еуфория.

С въздишка се връщам вътре. Значи съвършеният живот не ти се поднася на тепсия.

Което означава, че в предишния си живот не съм била Ганди.

Докато заключвам вратата на терасата, ми хрумва, че трябва да се сбогувам с домашния си любимец. Включвам екрана и кликвам върху „Домашни любимци“. Включвам котето, наблюдавам го как си играе с кълбото и му се радвам.

— Чао, Артър — махам му аз. Знам, че не е истинско, въпреки това ми е жал за него, защото е в плен на виртуалния свят.

Може би трябва да кажа довиждане и на Титан. Включвам „Титан“ и щом огромният паяк се показва на екрана и се надвесва над мен като чудовище, се отдръпвам.

Господи!

Обзета от ужас, отстъпвам назад и в следващия момент чувам трясък. Врътвам се с разтуптяно сърце и виждам какофония от стъкло, пръст и нещо зелено.

Браво. Направо супер. Съборих едно от специалните цветя. Противна орхидея или каквото е там. Гледам ужасена пораженията, а на екрана се появява яркосин надпис на зелен фон и започва да присветва.

Проблем. Проблем.

Този апартамент наистина се опитва да ми подскаже нещо. Може пък да се окаже безкрайно интелигентен.

— Съжалявам! — казвам на висок глас. — Знам, че създавам проблеми, но си отивам! Вече не ти се налага да ме търпиш!

Вземам метла от кухнята, събирам счупеното и го хвърлям в кофата. След това откривам лист и пиша бележка на Ерик.