Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Добре де… малко по-спокойна съм! — Разпервам ръце. — Знам, че съм се променила. Наистина съм по-спокойна, научих се да готвя, да гладя, да наливам бира… и прекарах чудесно. Само че това беше нещо като почивка. Не може да продължава вечно.

Натаниъл отчаяно клати глава.

— Значи въпреки всичко ще се върнеш, ще хванеш юздите и ще продължиш, все едно, че нищо не се е случило, така ли?

— Този път ще бъде различно! От мен зависи. Ще установя някакъв баланс.

— Ти кого се опитваш да заблудиш? — Натаниъл ме стиска за раменете. — Саманта, става дума за същия стрес, за същия начин на живот…

В гърдите ми се надига гняв към него, защото отказва да прояви разбиране, защото не ме подкрепя.

— Поне опитах нещо ново! — Думите ми се изливат като порой. — Поне за малко опитах нов живот.

— Това пък какво трябва да означава? — Той отпуска шокиран ръце.

— Означава, че ти дори не си се опитал, Натаниъл. — Гласът ми е станал писклив и агресивен, но не мога да се овладея. — Как е възможно да си толкова ограничен? Живееш в същото село, в което си роден, управляваш семейния бизнес, купуваш си разсадник на две крачки… ти още не си се откъснал отробата. Така че преди да ми изнасяш лекции за моя начин на живот, опитай се сам да си го създадеш.

Замълчавам задъхана и забелязвам, че Натаниъл ме гледа така, сякаш съм го ударила. Идва ми да си прехапя езика.

— Не исках… не исках да го кажа — измърморвам аз.

Отстъпвам няколко крачки и усещам, че ще заплача. Не трябваше да става така. Натаниъл трябваше да ме подкрепи, да ме прегърне и да ми каже, че постъпвам правилно. Вместо това се отдръпваме един от друг и дори не се поглеждаме.

— Мислех да разперя криле — заговаря неочаквано той. — В Корнуол има един разсадник, за който съм готов на какво ли не. Чудесна земя, добре разработен бизнес… само че дори не отидох да го разгледам. Предпочетох да не бъда на шест часа път с кола от теб. — Той свива рамене. — Май си права. Наистина съм много задръстен.

Не знам какво да кажа. Няколко минути се чува единствено гукането на гълъбите в градината. В този момент осъзнавам, че вечерта е прекрасна. Вечерното слънце промъква лъчи сред клоните на върбата, а наоколо се разнася аромат на свежест.

— Натаниъл… трябва да се върна. — Гласът ми потреперва. — Нямам избор. Въпреки всичко можем да останем заедно. Двамата с теб ще се справим. Ще ходим заедно във ваканция… уикендите… Ще дойда за партито на Еймън… Дори няма да усетиш, че ме няма!

В първия момент той не казва нищо. Продължава да стиска дръжката на кофата. Когато най-сетне вдига глава, изражението му кара сърцето ми да прескочи.

— Точно така — отвръща тихо той. — Точно така.

Новината излиза на първа страница на „Дейли мейл“. Станала съм истинска знаменитост. „Саманта избира правото пред тоалетните.“ Когато на следващата сутрин влизам в кухнята, Триш чете задълбочено, а Еди е грабнал друг вестник.

— Публикували са интервюто на Триш! — показва ми той. — Ела да видиш!

— „«Открай време знаех, че Саманта е нещо повече от най-обикновена икономка», казва Триш, 37-годишна — чете гордо тя. — Често разговаряхме за философия и етика, докато чистехме.“

Тя вдига поглед и изражението й се променя.

— Саманта, добре ли си? Изглеждаш ми много изтощена.

— Не спах добре — признавам аз и пускам чайника.

Прекарах нощта у Натаниъл. Повече не отворихме дума за заминаването ми. В три, когато погледнах към него, забелязах, че и той е буден и гледа в тавана.

— Трябва ти енергия! — заявява притеснена Триш. — Днес е големият ти ден. Трябва да изглеждаш зашеметяваща.

— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Просто ми трябва чаша кафе.

Наистина ще бъде голям ден. Отделът за връзки с обществеността на „Картър Сшшк“ се задейства веднага щом им съобщих решението си и са си наумили да превърнат завръщането ми в медийно събитие. По обяд ще има пресконференция пред къщата на семейство Гайгър, а аз ще съобщя, че с радост се връщам в „Картър Спинк“. Някои от партньорите ще стиснат ръката ми пред камерите и ще ми се наложи да дам няколко кратки интервюта. След това ще се върнем в Лондон с влака.

— И така — започва Еди, докато сипвам кафе. — Приготви ли си багажа?

— Почти. А, да… госпожо Гайгър… заповядайте. — Подавам на Триш синята униформа. — Чиста и изгладена. Готова е за следващата ви икономка.

Триш поема униформата и ме поглежда уплашено.

— Разбира се — отвръща тя неубедително. — Благодаря ти, Саманта. — След тези думи притиска салфетка към очите си.