Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Отварям уста, за да отговоря, но ето че не намирам думи. Мислите ми кръжат безсистемно и хаотично. Объркана съм.

— Ти си извоюва мястото на партньор — продължава Гай по-тихо. — Сама си го извоюва, Саманта. Използвай го.

Гай не казва нито дума повече. Винаги е знаел къде трябва да прекъсне; трябвало е да стане съдия. Помага ми да сервираме сьомгата, след това ме прегръща и ме моли да му се обадя веднага след като ми остане време да помисля. После си тръгва и аз оставам сама в кухнята, а мислите ми са все така объркани.

Бях напълно сигурна. Бях убедена, че постъпвам както трябва. Ето че сега…

Аргументите му не ми дават мира. Прав е, разбира се. Може би наистина съм се побъркала. Може би това е новото. Сигурно след няколко години простичкият живот няма да ми е достатъчен, ще се превърна в разочарована жена, изпълнена с горчивина. Представям си как мия подове в изкуствена униформа и разказвам на хората: „Казах ли ви, че едно време бях адвокат по корпоративно право.“

Аз имам мозък. Предстоят ми много години.

Той е прав. Извоювала съм си партньорството. Заслужила съм си го.

Заравям глава в ръце и подпирам лакти на масата, заслушана в ударите на сърцето и всеки един звучи като въпрос. Какво да правя? Как да постъпя?

И през всичкото време отговорът е само един. Това е разумният отговор. Той е най-смислен.

Знам какъв е отговорът. Само че все още не съм готова да го приема.

Не мога да си намеря място чак до шест. Обядът приключи и аз отсервирах. Гостенките на Триш се разходиха из градината, пиха чай и се изнесоха. Когато излизам навън в топлата приятна вечер, заварвам Триш и Натаниъл край езерцето. При краката на Натаниъл е стоварен огромен зелен аквариум.

Имам чувството, че нещо в мен се свива, когато отивам при него.

— Тази е от северните морета — обяснява Натаниъл, докато вади от аквариума някаква риба. — Искате ли да погледнете? — Приближавам и виждам огромна риба на петна да се мята диво в мрежата. Той я поднася пред Триш и тя се дръпва с писък.

— Махни я! Пусни я в езерото!

— Струваше ви двеста лири — обяснява Натаниъл и свива рамене. — Реших, че ще искате да кажете „здрасти“. — Поглежда ме развеселен над рамото на Триш и аз успявам също да му се усмихна.

— Изсипи ги всичките вътре — потръпва Триш. — Ще се върна да ги видя, когато плуват.

Тя се врътва и се отправя към къщата.

— Всичко наред ли е? — Натаниъл ме поглежда. — Как мина великият благотворителен обяд?

— Ами… добре.

— Ти чу ли? — Той загребва нова риба и я прехвърля в езерцето. — Еймън се е сгодил! Този уикенд ще прави парти в пъба.

— Браво… чудесно.

Устата ми е пресъхнала. Хайде! Просто му кажи.

— Знаеш ли, трябва и ние да направим езерце с риби в разсадника — подхвърля Натаниъл. — Знаеш ли какви пари се изкарват…

— Натаниъл, аз ще се върна. — Затварям очи и се опитвам да притъпя болката. — Връщам се в Лондон.

В първия момент той не помръдва. След това бавно се обръща, все още стиска мрежата, а лицето му е безизразно.

— Добре — отвръща той.

— Ще се върна на старата си работа като адвокат. — Гласът ми трепери. — Гай от старата фирма дойде днес и ме убеди… Той ми показа… Накара ме да разбера… — Млъквам и разпервам безпомощно ръце.

— Какво да разбереш? — пита Натаниъл и смръщва чело. Не се усмихва. Не се кани да каже „Чудесна идея, и аз се канех да ти предложа същото“. Защо не ме улесни?

— Не мога да остана икономка цял живот! — Май изпитвам нужда да се защитавам. — Аз съм отличен адвокат! Имам мозък!

— Знам, че имаш мозък. — Сега той май минава в отстъпление. Господи! Не се справям никак добре.

— Извоювала съм си партньорството. Пълноправен партньор съм в „Картър Спинк“. — Поглеждам го и се опитвам ли разбера какво искам да му кажа. — Това е много престижно, свързано е с добри доходи… удивително… За няколко години мога да изкарам достатъчно, за да се пенсионирам.

Натаниъл не е никак впечатлен. Продължава да ме гледа.

— И каква цена ще платиш?

— Какво искаш да кажеш? — Избягвам погледа му.

— Когато се появи тук, беше една развалина. Приличаше на гърмян заек. Беше бледа като платно. Напрегната. Имаше вид на човек, който никога не е виждал слънцето, който не знае какво е да се повесели…

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам. Не виждаш ли колко си се променила? Вече не си нервна и напрегната. Не си онова кълбо от нерви. — Той хваща ръката ми и я пуска. — Преди ръката ти щеше да си остане като вкаменена във въздуха.