Лора Себастьян - Повелителката на дима

На баба ми Каръл,

единствената кралица бунтарка,

която някога съм познавала,

и на дядо ми Ричи

за това, че не позволи историите й

да бъдат забравени.

Майка ми веднъж ми каза, че мирът е единственият начин, по който Астрея може да оцелее. Ние не се нуждаем от огромни армии, каза тя, не е необходимо да насилваме децата си да стават воини. Ние не желаем война като други страни в усилието си да вземем повече от онова, което ни е потребно. Астрея ни е достатъчна, каза тя.

Тя никога не си е представяла, че войната ще дойде при нас, желана или не. Щеше да живее достатъчно дълго, за да види колко безпомощен е мирът пред остриетата от ковано желязо и дивата алчност на каловаксийците.

Моята майка беше Кралицата на мира, но аз знам твърде добре, че мирът не е достатъчен.

Ароматното кафе, подсладено щедро с мед, оставя сладък вкус на езика ми. Кресцентия го поръчва винаги такова.

Седим в беседката, както сме го правили хиляди пъти досега, обвили с шепи порцелановите чаши, изпускащи пара, за да се предпазим от хладния вечерен въздух. За момент усещането е като при предишните ни срещи — в сумрака около нас витае успокояваща тишина. Липсваха ми разговорите с нея, но копнеех също и за това — да седим заедно и да не изпитваме нужда да запълваме тишината с безсмислено дърдорене.

Но това е глупаво. Как може да ми липсва Крес, когато тя седи точно срещу мен?

Тя се засмива, сякаш чете мислите ми, и поставя чашата си върху чинийката, които така издрънчават, че цялата подскачам. Крес се привежда над позлатената маса и улавя свободната ми ръка между дланите си.

— О, Тора — напевно произнася фалшивото ми име, сякаш е мелодия. — И ти ми липсваше. Но следващия път няма да е така.

Преди смисълът на думите й да достигне до мен, светлината над нас се променя, слънцето свети все по-ярко и по-ярко, докато накрая тя цялата е озарена, всяка страшна частичка от нея.

Овъглената й, лющеща се шия, обгорена до черно от Енкатриото, течния огън, който й сервирах, косата й — бяла и крехка, устните й — посивели като имитацията на корона, която носех преди.

Обзета съм от страх и вина, щом умът ми се прояснява. Помня какво й причиних, помня защо го направих. Помня лицето й от другата страна на решетките на моята килия, изпълнено с ярост, докато ми казваше как ще крещи от радост след моята смърт. Помня изгарящата топлина на решетката там, където я беше докоснала.

Мъча се да измъкна ръката си, но тя я държи здраво, а усмивката й като от страшна приказка открива резците й с пепел и кръв по върховете. Кожата й изгаря моята, по-гореща е от кожата на Блейз. Тя самата е огън, обхванал кожата ми, и аз се опитвам да изпищя, но никакъв звук не излиза от устата ми. Преставам да усещам ръката си и за миг ми олеква, преди да погледна и да видя, че се е превърнала в пепел и се е разпаднала на прах в хватката на Крес. Огънят си пробива път нагоре по ръката ми и надолу по другата, плъпва по гърдите ми, по тялото ми, по краката и ходилата ми. Главата ми пламва най-накрая и последното, което виждам, е Крес с чудовищната й усмивка.

— Готово. Не е ли по-добре така? Сега никой няма да те вземе за кралица.

Цялата съм подгизнала, когато се събуждам, памучните чаршафи са се оплели около краката ми, влажни от пот. Стомахът ми се преобръща, заплашва да прелее, макар да съм сигурна, че не съм хапвала нищо, което да повърна, освен няколко корички хляб снощи. Сядам в леглото и притискам с ръка стомаха си, за да го успокоя, премигвам, за да привикнат очите ми по-лесно към тъмнината.

Отнема ми време да разбера, че не съм в моето си легло, не съм изобщо в двореца. Пространството е по-малко, леглото е мъничко по-голямо от тесен нар с тънък матрак и завивка. Стомахът ми се мята, преобръща се така, че ми се гади, и тогава осъзнавам, че това въобще не е заради моя стомах, а просто стаята се клати ту на едната, ту на другата страна. Стомахът ми само повтаря като ехо движението.