Лора Себастьян - Повелителката на дима

Отнема ми известно време да разбера какво прави тя. Водният скъпоценен камък не блести на слънцето, той всъщност излъчва светлина. Защото тя го използва. Когато се вглеждам по-внимателно в пръстите й, почти мога да видя как магията извира от тях, фина като лека мъгла над океана.

— Какво правиш? — питам я, приближавайки се към нея уморено. Харесва ми да смятам, че не се страхувам от Артемизия, но ще съм истинска глупачка да не се боя. Тя е страховито същество, дори и без магията, която притежава.

Усмихва ми се дяволито и многозначително върти очи.

— Майка ми смята, че трябва да се движим по-бързо, в случай че каловаксийците са по петите ни — казва тя.

— Значи те е помолила за помощ?

— О, не, майка ми никога и никого не би помолила за помощ, дори и мен — Артемизия се засмива. — Заповяда ми.

Облягам се на перилата до нея.

— Мислех, че не приемаш заповеди от никого — подхвърлям аз.

Тя не отвръща, само свива рамене.

Гледам към сините вълни в необятната морска шир, простираща се докъдето погледът ми стига. Съзирам другите кораби от флотата на Драгонсбейн, следващи килватера на „Дим“.

— Какво точно правиш? — питам я след малко.

— Обръщам теченията в наша полза — отвръща тя — така че да се движат в нашата посока, а не срещу нас.

— За това е нужна доста мощна сила. Сигурна ли си, че можеш да се справиш сама? — във въпроса ми няма обиден намек, но Артемизия настръхва.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда. Тласкаш естествената водна маса да прави това, което тя иска да прави, само сменяш посоката. Буквално, все едно обръщаш посоката на прилива. Не променям цялото Калодийско море, само малка част около нашата флота.

— Разчитам на твоята преценка — казвам й. Настъпва мълчание и аз наблюдавам работата й — ръцете й, които грациозно се извиват във въздуха пред нас, нежната морска мъгла, процеждаща се от пръстите й.

Тя ми е братовчедка, внезапно си спомням, макар че тази мисъл звучи по-нелепо от всякога. Ние сме толкова различни, колкото могат да са двама души, но майките ни са сестри. Близначки всъщност.

Когато я видях за първи път, тя промени косата си от синя и бяла, цветовете на нейната Водна дарба, в тъмнокафява с червени оттенъци като моята. Помислих, че ми се подиграва или се опитва да ме накара да се почувствам неудобно, но навярно такъв е бил цветът на косата й, преди да бъде избрана, същият цвят като на майка й, като на моята майка, като на моята коса. Тя със сигурност винаги е знаела, че сме братовчедки, но никога не го спомена.

Една и съща кръв тече във вените ни мисля си аз , и то каква кръв.

— Не мислиш ли, че е странно — ние сме потомки на бога на огъня, а ти беше избрана от богинята на водата? — питам я след малко.

— Не съвсем — поглежда ме косо тя. — Не съм особено духовна личност. Може би произхождаме от Хаза, а може би това е само мит, подсилващ домогванията на семейството ни към трона. И в двата случая не смятам, че магията има нещо общо с кръвта. Херон казва, че Сюта ме е видяла в храма си, че от всички присъстващи там е избрала мен и ме е благословила с тази дарба. Но не съм сигурна, че ми допада и това обяснение.

— А кое обяснение ти харесва?

Тя не ми отговаря, вместо това се концентрира върху морето пред себе си и движи ръцете си във въздуха с грациозността на танцьорка.

— Защо толкова се интересуваш от моята дарба? — пита ме тя.

Мой ред е да свия рамене.

— Без причина всъщност. Предполагам, че на повечето хора им е любопитно да знаят.

— Всъщност не — отвръща тя, като внезапно насочва ръцете си наляво, а после отново напред. — В повечето случаи хората просто ми казват колко съм благословена. Понякога го изричат, докато прокарват пръсти през косата ми — толкова мразя това. Както и да е, никой не ми задава въпроси за дарбата ми. Това твърде много би се доближило до темата за мините. По-добре да мислят, че е нещо мистично, съществуващо извън пределите на тяхното любопитство.

— Не мислех, че би се изненадала да откриеш колко малко неща съществуват извън пределите на моето любопитство — казвам шеговито, макар думите й да ме пронизват все още като тръни.

Дори да е забелязала неудобството ми, Артемизия го пренебрегва.

— Ужасно късно се събуди — подмята тя. И тук има някакво жило, но не се забива така дълбоко, както обикновено се случва. Същото беше и вчера, след като се качихме на „Дим“ — мърмореше и не я свърташе на едно място, нещо, което не бях забелязала преди. Няма нищо от заяждането и сарказма й, с които съм свикнала. В сянката на майка си тя не беше съвсем същата.